Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Лицето й се изопна. Волята за съпротива се изписа още по-отчетливо.

— Това няма да стане! — извика тя. — Хилда е мое дете, аз отговарям за нея. Ще се грижа сама за нея, докторе. Няма да я изпускам от поглед. Но да я пратя в болница — това няма да го бъде!

— Предупредих ви за последиците — сряза я той. После разбра, че е безпомощен, че никакви доводи не могат да въздействуват на тази жена. — Хелън, аз съм ваш приятел от години. Защо трябва да поемате на собствените си плещи такова бреме от страдания и опасности?

— Всичко мога да изтърпя, но не и да я отлъча от себе си.

— Не можете да се откажете от власеницата — изръмжа той. — Намирате удоволствие в собствената си болка. Не искате да се лишите от никаква мъка. — Той отново побесня. — Хелън, всеки мъж понякога изпитва неудържимо желание да набие някоя жена. Аз се смятам за кротък човек, но точно сега ми иде да ви напердаша, и то с юмруци. — Той се вгледа в тъмните й очи и разбра, че просто я е обременил с още една трагедия, че й е дал още една възможност да провери издръжливостта си. — Тръгвам си — каза той. — И не ме викайте повече. Знаете ли… започвам да ви ненавиждам.

Хората от Небесните пасбища посрещнаха с любопитство и недоволство вестта, че някаква богата жена идва да живее в долината. Те наблюдаваха камионите, които караха трупи и дъски към Коледна клисура, и се присмиваха — да се хвърлят толкова пари за превоз на дървен материал за някаква си хижа. Бърт Мънро се изкачи към клисурата и половин ден гледа майсторите, които правеха къщата.

— Хубава ще стане — съобщи той в магазина. — Всяка греда и дъска е идеална и знаете ли, вече са наели и градинари. Те разсаждат всякакви растения и дървета, хем нацъфтели. Тази госпожа трябва да е бая богата.

— О, на тях им дай да се префинят — обади се Пат Хъмбърт. — Богаташите умират да се префинят.

— Слушайте, слушайте! — продължи Бърт. — Познайте какво са сложили на някои прозорци. Пръти! И не железни, ами дъбови, ей толкова дебели. Женска му работа. Тая мадама сигур се плаши от койотите.

— Кой знае колко прислужници ще докара — каза с надежда Т.Б. Алън. — Ама сигурно ще пазарува от града. Такива хора само от града пазаруват.

Щом къщата и градината бяха завършени, пристигнаха и обитателите: Хелън Ван Девънтър, Хилда, един готвач китаец и един домашен прислужник, младо момченце от Филипините. Дървената къща беше станала великолепна. Майсторите бяха патинирали дървения материал с някакви киселини, а градинарите така бяха направили градината, че не личеше да е нова. На моравата пред къщата растяха дафинови дървета и дъбове, а под тях — лилави, бели и сини цинерарии. Алеите бяха обрамчени с невероятно сини лобелии.

Готвачът и прислужникът побързаха да се заловят с работата си, а Хелън хвана Хилда за ръка и я изведе за малко в градината.

— Каква красота! — възкликна Хелън. Лицето й беше загубило донякъде упоритото си изражение. — Тук ще ни хареса, миличко, нали?

Хилда откъсна една цинерария и замахна с нея по ствола на близкия дъб.

— У нас ми харесваше повече.

— Но защо, мило? Там нямахме нито такива красиви цветя, нито такива големи дървета. А освен това тук всеки ден ще можем да се разхождаме по хълмовете.

— У нас ми харесваше повече?

— Но защо, мило?

— Защото всичките ми приятелки са там. И през оградата можех да гледам хората, които минават по улицата.

— Тук ще ти хареса повече, Хилда, трябва само да посвикнеш.

— Няма! Никога няма да ми хареса, никога! — разплака се Хилда и после, без всякакъв преход, започна да пищи от яд. Изведнъж грабна някаква тояжка от земята и шибна майка си по гърдите. Прислужникът се появи тихомълком зад момичето, хвана му ръцете и го отнесе в къщата, а то риташе и пищеше до бога.

В стаята, определена за нея, Хилда изпочупи един по един всички мебели. После разпра възглавниците и разхвърли пуха из цялата стая. И накрая разби стъклата на прозореца, взе да блъска по дъбовите пръти и да пищи неистово от яд. Стиснала здраво уста, Хелън седеше в стаята си. По едно време понечи да тръгне към Хилдината стая, но отново седна на стола. Твърдата й издръжливост за малко не й изневери, но мигом се върна с още по-голяма сила, тъй че писъците на Хилда не оказаха никакво въздействие. В стаята се появи безшумно прислужникът.

— Да затворя капаците, мадам?

— Няма нужда, Джо. Толкова сме далеч, че няма кой да чуе.

Бърт Мънро забеляза автомобила, който караше новодомците към дървената къща.