Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Бая трудно ще е за сама жена да започне всичко отначало — каза той на жена си. — Мисля си дали да не отскоча дотам да видя нямат ли нужда от нещо.

— Ама че си любопитен — заяде го жена му.

— Е, щом мислиш така, няма да отида.

— Само се пошегувах, Бърт — възрази тя. — Според мен един добър съсед точно така трябва да постъпи. По-нататък ще подбера госпожа Уайтсайд и ще я накарам да отидем заедно. Така си е редно. А ти върви сега и виж как се оправят.

Бърт тръгна нагоре по реката, която пееше в клисурата. „Това място за обработване не става, но за живеене е чудесно — каза си той. — И аз можех да си живея на такова място, просто да си живея, ама примирието ми развали работата.“ И както обикновено, той се засрами от това, че му се щеше войната да беше продължила още известно време.

Писъците на Хилда достигнаха до слуха му, когато той беше на четвърт миля от къщата. „Това пък какво е? — рече си Бърт. — Сякаш колят някого“ И забърза по пътя да види каква е работата.

Хилдиният прозорец с дъбовите пръти гледаше към пътеката, която водеше до предния вход на къщата, Бърт видя момичето, което теглеше прътите с обезумял от яд и страх поглед.

— Привет! — поздрави той. — Какво става тук? Защо са те затворили?

Хилда го изгледа с присвити очи.

— Искат да ме уморят от глад — отвърна тя. — Искат да умра.

— Глупости — каза Бърт. — Кому е дотрябвало да умираш?

— Всичко е заради парите ми — прошепна доверително тя. — Докато съм жива, нямат право да ги получат.

— Какви ти пари, та ти си още дете!

— Не съм дете! — сопна се Хилда. — Аз съм голяма, зряла жена. Но изглеждам малка, понеже ме държат гладна и ме бият.

Лицето на Бърт помръкна.

— Ще видим каква е тая работа — рече той.

— О, не им казвайте нищо. Само ми помогнете да се измъкна оттук и тогава ще получа парите си и ще се омъжа за вас.

Едва сега Бърт подозря как стоят нещата.

— Ще ти помогна, разбира се — каза успокоително той. — Ти само почакай малко и ще ти помогна да се измъкнеш.

Той се насочи към предния вход и почука на вратата. След миг тя едва се открехна. Отвътре го гледаха безизразните очи на прислужника.

— Може ли да видя стопанката на тази къща? — попита Бърт.

— Не — отвърна момчето и затръшна вратата.

За секунда Бърт пламна от срам, загдето го бяха отрязали така, но после зачука ядно по вратата. Тя пак се открехна едва-едва и в него се втренчиха същите черни очи.

— Слушай, трябва да видя стопанката на къщата. Искам да поговоря с нея за момиченцето, което държите затворено.

— Мадам много болна. Съжалявам — каза момчето. И отново затръшна вратата. Този път Бърт чу тракането на резето.

Той тръгна надолу по пътеката. „Ще кажа на жената да не стъпва тук — рече си наум. — Умопобъркано момиче и гаден прислужник. Да вървят по дяволите!“

— Кой беше, Джо? — провикна се от спалнята си Хелън.

Момчето се появи на прага.

— Един човек. Казва, иска да види вас. Аз му казва, вие болна.

— Добре си сторил. Кой беше той? Така ли каза, че мене иска да види?

— Не го познава. Казва, иска да види вас за госпожица Хилда.

Хелън мигом се спусна към него. На лицето й се изписа гняв.

— Какво искаше той? Кой беше?

— Аз не знае, мадам.

— И ти го върна! Позволяваш си прекалено много. Махай се от очите ми.

Тя отново се отпусна на стола си и закри очи с ръце.

— Да, мадам — каза Джо и се обърна бавно.

— Чакай, Джо, върни се!

Преди тя да открие очите си, той вече стоеше край стола й.

— Извинявай, Джо. Сама не зная какво говоря. Правилно си постъпил. Няма да ме оставиш, нали?

— Няма, мадам.

Хелън стана и се отправи неспокойна към прозореца.

— Просто не зная какво става с мен днес. Госпожица Хилда добре ли е?

— Да, вече тиха.

— Добре. Моля те, запали камината в дневната. И после я доведи.

Обмисляйки каква да бъде дневната, Хелън се бе стремила да създаде от нея нещо като паметник на покойния си съпруг. Беше се постарала тази стая да напомня колкото е възможно повече на ловджийска хижа. Това беше широко помещение с греди и облицовка от червено дърво. На равни разстояния надничаха любопитни муцуни на различни видове елени. На едната страна на стаята господствуваше голяма камина от речни камъни, над която висеше разкъсано френско бойно знаме, намерено някъде от Хюбърт. В шкаф със стъклени врати бяха строени всички негови пушки. Хелън се блазнеше от мисълта, че докато има такава стая, никога няма да загуби напълно мъжа си.

В гостната на къщата в Сан Франциско тя беше извиквала един сън, който й носеше радост. И искаше да го продължи и тук, в новата къща. Той се бе превърнал почти в ритуал. Хелън сядаше пред камината и сключваше ръце. После се вглеждаше във всеки от препарираните трофеи и повтаряше пред всеки поотделно: „Това е дело на Хюбърт.“ И накрая идваше сънят. Тя почти виждаше Хюбърт пред себе си. Представяше си формата на ръцете му, тесния му таз, дългите му прави крака. След малко си спомняше как говореше той, на кои думи наблягаше и как лицето му засипваше и почервеняваше, когато биваше възбуден. Хелън го виждаше да води гостите си от един трофей към друг. Пред всеки Хюбърт се полюляваше на пети със скръстени на гърба ръце и разправяше с най-малки подробности как е било убито това животно.