Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

„Луната беше зад облак и нищо не се виждаше. Фред (Фред беше водачът) каза, че няма никакви изгледи да ударим нещо. Помня, че тази сутрин бяхме свършили бекона. И просто нещо ме караше да излезем и да поогледаме.“

Хелън го чуваше да разказва глуповатите безсмислени истории, които неизменно завършваха така: „Разстоянието беше много голямо, а отляво духаше страхотен вятър, но аз все пак се прицелих, като си мислех, че нищо няма да излезе от тая работа. Обаче не щеш ли, ударих го. Разбира се, това беше чиста случайност.“

В действителност Хюбърт съвсем нямаше за цел да накара гостите си да повярват, че това е било само случайност. Такива думи бяха проява на скромност от страна на големия ловец. Но Хелън се чудеше защо на такъв ловец не е позволено да признае, че е отличен стрелец.

Така вървеше този сън. Малко по малко тя вграждаше образа му, докато той завладееше стаята и я изпълнеше с кипящата жизненост на големия ловец. После Хелън разрушаваше съня. В звъна на звънеца прозвучаваха печални нотки. И тя си припомняше тъжните и смутени лица на мъжете, които й разказваха за случилото се нещастие. Сънят винаги свършваше в мига, в който те донасяха трупа му пред входа. Тогава вълна от съкрушителна мъка изпълваше гърдите й и тя отмаляваше в креслото.

Така Хелън упорито поддържаше жив образа на мъжа си и не допускаше той да избледнее в паметта й. Бях женени едва от три месеца, казваше си тя. Само три месеца! И се предаваше на безнадеждна скръб. Съзнаваше, че подклажда това чувство, но според нея Хюбърт имаше право на него, то беше един вид паметник в негова чест. Тя трябваше да устоява на мъката, но не и да бяга от нея.

Хелън беше очаквала с трепет тази първа вечер в новата къща. Край пламтящите пънове в камината и искрящите от огъня стъклени очи на главите на животните тя се готвеше да посрещне своя сън в новия му дом.

Джо се върна в спалнята.

— Огънят гори, мадам. Да викам госпожица Хилда?

Хелън погледна през прозореца. Над хълмовете припадаше здрач. Навън вече се стрелкаха няколко прилепа. Пъдпъдъците се викаха един друг на водопой, а далеч долу в дерето кравите мучеха на път към навесите за доене. У Хелън настъпваше някаква промяна. Беше изпълнена с ново за нея чувство на покой; имаше усещането, че е защитена и запазена от трагедиите, които я преследваха толкова дълго. Тя протегна ръце напред, после назад и въздъхна с облекчение. Джо все още чакаше на прага.

— Какво? — каза Хелън. — Госпожица Хилда ли? Не, не я довеждай засега. Вечерята сигурно е вече готова. Ако Хилда не иска да дойде за вечеря, ще я видя по-късно.

Тя не искаше да види Хилда. Видеше ли я, този нов за нея, толкова приятен покой щеше да се изпари. Тя искаше само да седи тъй сред загадъчните отблясъци на здрача, да седи и да слуша как пъдпъдъците се викат, когато излизат от гъстаците по хълмовете и слизат долу да пият вода преди настъпването на нощта.

Хелън се загърна с копринен шал и излезе в градината. От хълмовете сякаш се спускаше покой, който я обгръщаше все по-плътно. В една от лехите с цветя шавна сиво зайче с бяла опашка и тази гледка я накара да потръпне от радост. Зайчето обърна глава, изгледа я за миг и продължи да си пасе. Изведнъж Хелън се почувствува някак глупаво щастлива. Ще се случи нещо прекрасно и вълнуващо, нещо много приятно. Обзета така внезапно от радост, тя заговори на зайчето:

— Паси си, паси, ако щеш, изяж всичките цветя. Утре ще посадя зеле специално за теб. Ти обичаш зеле, нали, Зайо Байо? Нали знаеш, че се казваш Зайо Байо? Каква глупост, защо всички зайци се казват Зайо Байо? Във всеки случай, Зайо, от векове не съм била изпълнена с такова очакване. Не е ли смешно това? Или може би е тъжно? Тъй или инак, очаквам нещо. Просто ще се пръсна от очакване. А не зная какво очаквам. Това е глупаво, нали, Зайо? — Тя отмина зайчето и махна ръка. — Цинерариите май са ти по-вкусни.

Звънливата песен на реката я привлече по пътеката към брега й. Когато го приближи, ято пъдпъдъци се изпокри в гъсталака с уплашени писукания. Стана й неудобно, че ги е обезпокоила.

— Върнете се, върнете се! — прикани ги тя. — Няма да стрелям по вас. И зайчето не се плаши от мен. Дори да искам, не мога да ви застрелям.

Изведнъж си спомни как Хюбърт я беше извел, за да я научи да стреля с ловджийска пушка. Сякаш изпълняваше религиозен обред, докато й показваше как да държи оръжието и как да се прицелва, без да затваря едното око. „Сега ще хвърля една консервна кутия — беше казал той. — Не искам да стреляш по неподвижна цел. Който гърми по кацнала птица, не е добър ловец.“ И тя беше стреляла като луда по летящата кутия, докато рамото й изтръпна. А по пътя към къщи той я погали с думите: „Ще мине дълго време, преди да свалиш пъдпъдък. Но скоро ще можеш да удариш заек.“ Тук тя си спомни тънките кожени ремъчки, на които висяха гроздове пъдпъдъци, когато той се връщаше от лов. „Изхлузят ли се от ремъчките, значи, са готови за ядене“, обясняваше тържествено той. Най-неочаквано Хелън осъзна, че не иска да мисли повече за Хюбърт. Тези спомени почти бяха убили чувството на покой.