Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Госпожица Мартин усети, че има неща, които тя не разбира, затова я обзе омраза към Франклин Гомес. Даде си сметка, че тя е дребнава, а той — благороден. Когато на другата сутрин отиде в училището, свари Туларесито в стаята. Стената беше запълнена от край до край с животни.

— Виждате ли? — похвали се той, ухилен до уши. — Нарисувах още много. Имам една книжка с още повече животни, но на стената не остана място.

Госпожица Мартин не изтри животните. В клас Туларесито работеше вече на хартия, но в края на срока тя подаде оставката си под предлог на лошо здравословно състояние.

Новата учителка, госпожица Морган, беше много млада и много хубава. Прекалено млада и опасно красива, решиха мъжете от долината. Някои от момчетата в горните класове бяха вече седемнайсетгодишни. Затова имаше сериозни съмнения, че една толкова млада и толкова красива учителка ще може изобщо да поддържа някаква дисциплина в училището.

Тя пристигна въодушевена, с неизказана обич към професията си. Всички в училището останаха изумени, защото бяха свикнали със стари моми, на чиито лица сякаш се отразяваше болката на вечно уморени нозе. Преподаването бе удоволствие за нея, тя превърна училището в интересно място, където ставаха вълнуващи неща.

Още от самото начало Туларесито направи силно впечатление на госпожица Морган. Тя знаеше много за такива деца, беше чела книги и слушала лекции на тази тема. Щом научи за лупаницата, определи място над черната дъска, на което той да рисува, а когато то се изпълни с животни, тя купи със свои пари голям блок и мек молив. Оттук нататък Туларесито нямаше защо да се измъчва с правописа. Всеки ден той залягаше над блока и всеки следобед подаряваше на учителката някое майсторски изрисувано животно. А тя окачваше рисунките му по стените на класната стая.

Учениците приемаха възторжено нововъведенията на госпожица Морган. Часовете станаха толкова интересни, че дори онези, дето си бяха спечелили завидна слава с номерата, които погаждаха на учителите, престанаха да се блазнят от мисълта да подпалят училището.

Госпожица Морган въведе една практика, която накара учениците да я боготворят. Всеки следобед им четеше по един час. Четеше им на части „Айвънхоу“ и „Талисманът“; рибарските разкази на Зейн Грей и ловджийските на Джеймс Оливър Къруд; „Морският вълк“ и „Зовът на дивото“. Не бебешки приказки за червената кокошчица и Кума Лиса и гъските, а вълнуващи произведения за зрели хора.

Госпожица Морган четеше много хубаво. Тя успя да спечели дори най-големите калпазани и те вече и не помисляха да бягат от училище, за да не пропуснат нещо, и я слушаха със зяпнали уста.

А Туларесито продължаваше да рисува старателно. Само от време на време ще вдигне глава, колкото да примигне срещу учителката и да се почуди как е възможно да интересуват когото и да било тези далечни описания на действията на непознати хора. За него това бяха хроники за действителни събития — иначе защо трябва да бъдат записвани? Тези истории бяха като уроците. Туларесито просто не ги слушаше.

След време госпожица Морган си даде сметка, че прекадено много се нагажда според по-големите ученици. Тя самата обичаше приказки и често си мислеше, че има цели народи, които вярват в самодиви и затова ги и срещат. В кръга на своите опитни и начетени приятели неведнъж бе повтаряла, че „културният недоимък на Америка се дължи на това, че тя, водена от предубеждения, така безапелационно отхвърля съществуването на самодивите“. И учителката започна да чете следобед приказки на учениците.

И ето че у Туларесито настъпи промяна. Лека-полека, докато госпожица Морган четеше за елфи и добри духове, за самодиви, феи и сменени деца, той започна да се заслушва и моливът увисваше неподвижен в ръката му. После, когато тя взе да чете за гномовете, за техния живот и привички, той направо остави молива и проточи шия напред, да не изтърве някоя дума.

След училище госпожица Морган изминаваше пешком половината миля до фермата, в която живееше под наем. Тя обичаше да ходи сама, да сече с пръчка главите на магарешките бодили или да мята камъни в храсталаците, от които шумно излитаха пъдпъдъци. Мислеше да се сдобие с някое скокливо любопитно куче, което да споделя нейните вълнения, да разбира магията на дупките в земята, на отпечатъците от лапи по шумата, на чудноватото тъжно свирукане на някоя птица и живителните ухания, които земята тайно изпущаше.

Един следобед госпожица Морган се покатери високо на една варовикова скала, за да издълбае инициалите си върху бялата й повърхност. По пътя нагоре си убоде пръста на някакъв трън и вместо инициалите си надраска: „Аз бях тук и оставих тук част от себе си.“ И натисна окървавения си пръст на скалата, която веднага попи кръвта.