Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Както предполагаше Франклин Гомес, Туларесито нищо не можеше да научи, но още в самото начало се прояви друга негова дарба. Оказа се, че той умее да рисува не по-зле, отколкото да вае фигури от пясъчник. Когато госпожица Мартин, учителката, откри тази му способност, тя му даде тебешир и го накара да изрисува върволица животни на черната дъска. Туларесито работи дълго след края на занятията и на другата сутрин на стената можеше да се види изумително шествие. В него участвуваха всички познати нему животни, а над тях летяха всички птици от околните хълмове. Зад кравата пълзеше гърмящата змия; койотът, вирнал гордо опашка, душеше по петите на прасето. И какво ли не още, котараци и кози, костенурки и гризачи, и всяко животно нарисувано точно, с невероятен усет към детайла.

Госпожица Мартин беше завладяна от изкуството на Туларесито. Тя го похвали пред класа и изнесе кратък урок за всяко от нарисуваните животни. А мислено си представяше какви похвали ще получи за това, че е открила и насърчила такъв гений.

— Мога да нарисувам много повече — каза й Туларесито.

Госпожица Мартин го потупа по широките плещи.

— Разбира се — откликна тя. — Ще рисуваш всеки ден. Бог ти е дал велика дарба . — После съзна значението на току-що произнесените думи, наведе се над Туларесито, вгледа се в сухите му очи и повтори бавно: — Бог ти е дал велика дарба. — След това погледна часовника и изкомандува отривисто: — Четвъртокласниците — на дъската по аритметика!

Четвъртокласниците се измъкнаха от чиновете, взеха гъбите и започнаха да изтриват животните, за да отворят място за цифрите. Но едва започнали, Туларесито се хвърли в атака. Какъв ден беше този! С помощта на цялото училище госпожица Мартин не можеше да го усмири, защото Туларесито имаше силата на голям човек, при това на луд човек. В последвалата битка класната стая стана неузнаваема, преобръщаха се чинове, рукнаха реки от мастило, разхвърчаха се букетите на учителката. Дрехите й се превърнаха в дрипи, а големите момчета, които изнесоха главната тежест на битката, бяха жестоко изподрани и изпопребити. Туларесито воюваше с ръце и крака, със зъби и глава. Той не признаваше никакви джентълменски правила и в края на краищата удържа победа. Цялото училище, с госпожица Мартин в ариергарда, удари на бяг и остави Туларесито да вилнее сам. Когато всички се изнизаха, той заключи вратата, обърса кръвта от очите си и се залови да възстановява изтритите животни.

Същата вечер госпожица Мартин отиде у Франклин Гомес и настоя момчето да бъде наказано с камшик. Гомес сви рамене.

— Наистина ли искате да го бичувам, госпожице?

Лицето на учителката беше надрано, устата й — жестоко присвита.

— Наистина — отвърна тя. — Ако го бяхте видели какво направи днес, не бихте ме корили. Той трябва да си получи заслуженото.

Гомес пак сви рамене и повика Туларесито от помещението за прислугата. После откачи от стената тежък плетен камшик и докато Туларесито се усмихваше мило на госпожица Мартин, започна да го налага жестоко по гърба. Ръцете на учителката правеха неволни движения, сякаш самата тя го биеше. Когато наказанието свърши, Туларесито се попипа по гърба с дългите си чувствителни пръсти и все още усмихнат, се прибра в помещението за прислугата.

Госпожица Мартин беше наблюдавала с ужас края на побоя.

— Господи, същинско животно — възкликна тя. — Все едно, че биеш куче.

Макар и само за миг, на лицето на Гомес се изписа презрението му към нея.

— Кучето щеше да се свива, госпожице — каза той. — А видяхте момчето. Животно е, казвате, да, но много добро животно. Накарали сте го да рисува, а после сте съсипали рисунките му. Туларесито не обича да…

Учителката понечи да го прекъсне, но той я изпревари:

— Това Жабѐ не е за училище. На него му дай да работи; златни ръце има, но не може да научи и най-простите неща, дето се учат в училище. Не, той не е луд, той е един от ония, които господ само не е доизкусурил. Аз обяснявах на директора тези неща, а той ми казва, че според закона Туларесито трябвало да ходи на училище до осемнайсетгодишна възраст. Значи, още седем години. Цели седем години моето Жабѐ ще седи в първи клас, понеже законът бил такъв. Не знам, вече вдигнах ръце.

— Той трябва да бъде затворен — изтърси госпожица Мартин. — Опасно същество е. Да го бяхте видели днес.

— Не, госпожице Мартин, на него му трябва свобода. Той никак не е опасен. Дай му да ти направи градина — няма друг като него. Дай му крава да ти издои — сякаш не я докосва. Добро момче е той. Може да ти обуздае див кон, без да го възседне, да ти дресира куче, без да го удари, ама на̀, законът та законът, седем години да срича в първи клас. Ако беше опасен, щеше да ме убие като нищо, дето го налагах сега.