Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Е, имаше танцова забава в училището.

— Аз знаех, че ще има.

Алън се притесни. Очевидно в съзнанието му се водеше борба. Дали да каже на Акулата каквото знае — за негово добро, или да го премълчи. Акулата наблюдаваше с интерес тази борба, при все че не му беше за първи път.

— Казвай де! — подкани го той.

— Говори се, че скоро може да има сватба.

— Я! Кой?

— Ами недалеч от вас.

— Кой? — попита пак Акулата.

Алън се бори още малко със себе си, но не издържа.

— Ти — изтърси той.

— Аз ли? — разсмя се Акулата.

— Алис.

Акулата се вкамени и само гледаше стареца като ударен. После пристъпи напред и се надвеси заплашително над него.

— Какви ги дрънкаш? Какво искаш да кажеш?

Алън разбра, че е прекалил и се сви, за да се заварди от Акулата.

Недей, господин Уикс! Моля те, недей!

— Говори! Какво искаш да кажеш? Разправи ми всичко! — И Акулата сграбчи Алън за рамото и го разтърси жестоко.

— Ох, на забавата… просто на забавата…

— Алис е била на забавата?

— Аха.

— Какво е правила там?

— Не зная. Искам да кажа, нищо.

Акулата го вдигна от стола и го изправи на треперещите му крака.

— Казвай! — изрева той.

Старецът изохка.

— Само е излязла на двора с Джими Мънро.

Хванал го вече за двете рамене, Акулата разтърси като чувал уплашения Алън.

— И какво са направили? Казвай!

— Не знам, господин Уикс.

— Казвай!

— Ами госпожица Бърк… госпожица Бърк казва, че… се целували.

Акулата пусна чувала и седна. Завладя го чувство за непоправима загуба. Погледът му не се откъсваше от Алън, а мозъкът му се бореше с въпроса за целомъдрието на дъщеря му. И през ум не му минаваше, че цялата работа е свършила само с една целувка. Той обърна глава и очите му зашариха безпомощно из магазина. Алън забеляза, че погледът му пробяга по шкафа с пушките.

— Не, недей, Акула! — извика той. — Тия пушки не са твои.

Акулата изобщо не беше забелязал пушките, но сега, когато насочиха вниманието му към тях, той скочи, дръпна плъзгащото се стъкло на шкафа и грабна една пушка. После откъсна картончето с цената и пъхна в джоба си кутия патрони. И без да погледне повече Алън, излезе и се понесе нанякъде в нощта. Още незаглъхнали бързите стъпки на Акулата, и Алън вече беше на телефона.

Докато Акулата крачеше бързо към фермата на Мънро, мислите му препускаха отчаяно. Изминал само малка част от пътя, беше сигурен в едно: той не иска да убие Джими Мънро. Такова нещо и през ум не му беше минало, докато собственикът на магазина не насочи вниманието му към пушките. А след това вече беше действувал, без да мисли. Какво да прави сега? Помъчи се да си представи как ще постъпи, като стигне до къщата на Мънро. Може би все пак ще трябва да застреля Джими Мънро. Може би обстоятелствата ще се стекат така, че ще се види принуден да извърши убийство, за да запази престижа си в Небесните пасбища.

Акулата чу да се приближава автомобил и отстъпи в храстите, докато той отгърмя. Скоро ще стигне до Мънрови, но той не мрази Джими Мънро. Нищо не мрази освен това парещо чувство, което го обзе, когато разбра, че Алис е загубила целомъдрието си. Сега той мислеше за дъщеря си като за умрял човек.

Насреща вече се виждаха светещите прозорци на къщата на Мънро. И Акулата още веднъж си даде сметка, че не е в състояние да убие Джими. Дори да станеше за посмешище, не можеше да застреля момчето. Не, той не е убиец. Реши само да надникне през портата и да продължи пътя си към къщи. Хората може да му се присмиват, но той не е в състояние да застреля когото и да било.

Изведнъж от сянката на храстите излезе някакъв човек и извика:

— Хвърли тая пушка, Уикс! И горе ръцете!

Акулата се подчини и някак уморено остави пушката на земята. Беше познал по гласа заместник-шерифа.

— Здравей, Джек — поздрави го той.

После около него се насъбраха хора. Някъде отзад забеляза уплашеното лице на Джими. Бърт Мънро също беше уплашен.

— Защо искаше да убиеш Джими? — попита Бърт. — Той нищо не ти е сторил. Добре, че старият Алън ми се обади по телефона. Ще те пратя там, дето ще бъдеш безвреден.

— Нямаме право да го турим в затвора — обади се заместник-шерифът. — Той не е извършил никакво престъпление. Може само да му се наложи парична гаранция, та да стои мирен.

— Така ли? Тогава точно това ще направя — каза Бърт с разтреперан глас.

— За предпочитане е да искаш голяма гаранция — продължи заместникът. — Акулата е доста богат човек. Хайде! Сега ще го отведем в Салинас и ти ще направиш там иска си.