Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

„Да танцуваме? Само да танцуваме ли?“ — така изтълкува Джими въпроса й и въпреки школовката в гимназията, гърлото му пресъхна, ръцете и нозете му заиграха нервно и във врата му нахлу кръв.

Алис се обърна към майка си, която вече се беше впуснала с госпожа Бреман в типичния за жени-домакини кулинарен разговор.

— Мамо, може ли да танцувам?

— Може — усмихна се Катерин и добави: — Позабавлявай се и ти поне веднъж.

Джими веднага разбра, че Алис не умее да танцува. Щом музиката спря, той каза:

— Тук е горещо, нали? Да излезем навън.

И Джими я изведе под върбите в училищния двор.

В това време някаква жена, която стоеше пред входа на училището, влезе вътре и пошушна нещо в ухото на Катерин. Катерин стана и хукна навън.

— Алис! — извика тя разтревожено. — Алис, ела веднага тук!

Когато двамата палавници излязоха от тъмното, Катерин се нахвърли на Джими:

— Да не си припарил вече до нея, чуваш ли! Стой по-далеч от нея, иначе ще си изпатиш!

Цялото мъжество на Джими се изпари. Той се почувствува като дете, което са натирили у дома. Стана му страшно неприятно, но нищо не можеше да направи.

Катерин въведе дъщеря си в училището.

— Баща ти каза ли ти да стоиш настрана от Джими Мънро? Каза ли ти? — сгълча я тя уплашена.

— Ама това той ли беше? — отрони Алис.

— Той ами, кой! Какво правехте там?

— Целувахме се — отвърна Алис с разтреперан глас.

Катерин остана с отворена уста.

— Господи! — ахна тя. — Господи, какво да правя?

— Това лошо ли е, мамо?

Катерин сбърчи чело.

— Не… не, разбира се, не е лошо — изтърси тя. — Дори е хубаво. Само гледай баща ти да не разбере. И да те пита, ти не му казвай! Той… о, той ще полудее. А сега сядай тук до мен и да не съм те видяла повече с тоя Джими Мънро. Баща ти може и да не разбере. О, господи, дано някой не му каже!

В понеделник Уикс Акулата слезе от вечерния влак в Салинас и взе автобус, който го отведе до кръстовището, където от шосето се отделяше пътят за Небесните пасбища. Там той стисна здраво куфарчето си и пое пеша към къщи — колко му е, четири мили.

Нощта беше ясна и приятна, натежала от звезди. Тихите тайнствени звуци от хълмовете го приветствуваха и събуждаха такива мисли в главата му, че той не усещаше, че върви.

Беше доволен от погребението. Имаше толкова хубави цветя и толкова много. Плачът на жените и тържествените тихи стъпки на мъжете бяха извикали у него лека печал, която никак не беше неприятна. Дори черковният обред, който никой не разбира и не слуша, му подействува като лек, чиито сладки тайнствени сокове се разляха в тялото и мозъка му. Черквата го прие в лоното си за час и досегът с нея му донесе сънния покой на миризливи цветя и тамян и заревото на допира с вечността. Така му въздействува с внушителната си простота погребението.

Акулата не беше много близък с леля си Нели, но погребението й му достави дълбоко задоволство. Роднините му, изглежда, бяха научили за неговото богатство, защото се държаха много почтително. Сега, на път към къщи, той отново си мислеше за всичко това и приятните мисли съкращаваха времето, скъсяваха пътя и много скоро го доведоха до магазина в Небесните пасбища. Акулата се отби в него, защото беше сигурен, че все ще намери там някой, който да му разкаже какво се е случило в долината по време на неговото отсъствие.

Разбира се, собственикът Т.Б. Алън винаги знаеше всичко, а освен това имаше навика да дразни любопитството на събеседника, като се правеше, че няма желание да говори по един или друг въпрос. Така в устата на Алън и най-глупавата клюка се превръщаше във вълнуваща новина.

Когато Акулата влезе, в магазина нямаше никой освен собственика. Алън се намести на стола си и очите му засвяткаха хитро.

— Чувам, пътувал си някъде — подхвърли той с тон, който приканваше към доверие.

— Бях до Оукланд — каза Акулата. — Трябваше да ходя на едно погребение. А покрай него рекох да свърша и някоя и друга работа.

Алън изчака за продължението колкото изискваше благоприличието и после попита:

— И какво свърши, Акула?

— А, нищо особено. Проверих някои неща за една компания.

— И вложи ли пари в нея? — попита Алън почтително.

— Малко.

И двамата забиха поглед в пода.

— Да се е случило нещо тук, докато ме нямаше?

На лицето на стария Алън мигновено се появи изражение, което показваше нежеланието му да говори. Беше ясно, че той не иска да каже какво точно се е случило, че се отвращава от всякакви скандали.