Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Никак не ми е приятно — прошепна той. — Но разберете ме, хора, бизнесът си е бизнес.

Акулата потопи перото в мастилницата и отбеляза в книгата, че ипотеката е пресрочена.

— Марули — промълви после. — Всичко живо сади марули. Ще залеят пазара. Я по-добре аз да засадя картофи, че да изкарам някое и друго доларче. Почвата е чудесна за картофи.

И той вписа в книгата, че е засадил триста акра с картофи. Погледът му пробягна по страницата. Трийсет хиляди долара лежат в банката и събират само банкова лихва. Срамота! Тия пари, кажи го, не носят нищо. Той сбърчи чело замислен. Дали да не опита със „Строежи и заеми“ в Сан Хосе? Те дават шест процента. Разбира се, не бива да се хвърля слепешката, първо трябва да проучи положението на тази компания. Акулата затвори книгата за тази вечер и реши да поговори с Джон Уайтсайд за компанията. Понякога такива компании се разоряват и собствениците им офейкват, закахъри се той.

Преди заселването на семейство Мънро в долината Акулата подозираше всички мъже и всички момчета в зли намерения спрямо Алис, но след като видя младия Джими Мънро, всичките му страхове и подозрения се съсредоточиха около този отракан младеж. Той беше строен, с хубаво лице и добре очертани, чувствени устни, а в очите му блестеше обидната наглост, типична за младежите, завършили гимназия. Говореше се, че Джими пиел джин. Носеше градски дрехи от вълнен плат — никога син памучен комбинезон. Косата му лъщеше от брилянтин и в цялото му поведение и стоеж имаше нещо екстравагантно, което караше момичетата от Небесните пасбища да се кикотят и да припадат от възхищение и стеснение. Джими ги наблюдаваше със спокоен, циничен поглед и нарочно си даваше вид на съвсем разтурен човек. Защото знаеше, че младите мъже с минало силно привличат момичетата. А Джими беше момче с минало. Беше се напивал няколко пъти в танцовия салон „Ривърсайд“, беше целувал най-малко сто момичета, а в три случая бе извършил и по-тежки прегрешения във върбалака край река Салинас. Джими се стараеше изражението му да издава неговия порочен живот, но опасявайки се, че това не е достатъчно, той си направи труда да пусне цяла поредица палави слухчета, които обиколиха Небесните пасбища със завидна бързина.

Те стигнаха и до Уикс Акулата. И у него се роди омраза към Джими Мънро, предизвикана от женкарските му обноски, които плашеха Акулата. „Падне ли в ръцете на толкова обигран и отракан човек — мислеше си той, — глупавата Алис е загубена.“

И още преди Алис да бе видяла момчето, Акулата й забрани да го вижда. Той говореше за него с такава злост, че това събуди известен интерес в слабоумния мозък на момичето.

— Само да съм те видял да говориш с тоя Джими Мънро! — предупреди я той.

— Кой е Джими Мънро, тате?

— Няма значение кой е. Да не съм те видял да говориш с него! Разбра ли ме? А си го погледнала, а съм те одрал жива.

Акулата никога не беше удрял Алис — по същата причина, поради която не би запокитил ваза от дрезденски порцелан. Той дори не смееше да я погали от страх да не й остане белег. Но от наказания и без това нямаше нужда. Още от малка Алис беше добро и послушно момиче. Лошотията се ражда от някаква мисъл или от някаква амбиция. А на Алис липсваше и едното, и другото.

И пак:

— Да не би да си говорила с тоя Джими Мънро?

— Не съм, тате.

— Добре. Но мисли му, ако те хвана!

След много и много разговори от този род в закърнелите клетки на Алисиния мозък започна да се промъква желанието да види този Джими Мънро. Веднъж тя дори го сънува, което показва, че нещо се е раздвижило в нея. Алис сънуваше много рядко. В този сън някакъв мъж на име Джими, който приличаше на индианеца от календара в стаята й, спря до нея лъскавата си кола и й подаде голяма сочна праскова. Когато тя захапа прасковата, по брадата й потече сок и това я накара да се смути. Тук майка й я събуди, защото хъркаше. Катерин се радваше, че дъщеря й хърка. За нея това беше един от приятните й недостатъци, макар че на една дама не отива да хърка.

Един ден Уикс Акулата получи телеграма: „Леля Нели почина снощи. Погребението събота.“ Той се метна на форда си и отиде до фермата на Джон Уайтсайд, за да съобщи, че няма да присъствува на събранието на училищното настоятелство. Джон Уайтсайд работеше на заплата в настоятелството. Преди да си тръгне, Акулата сбърчи вежди за миг, после рече:

— Все искам да те питам, ти какво мислиш за тия „Строежи и заеми“ в Сан Хосе?

— Точно за тая компания не знам почти нищо — усмихна се Джон Уайтсайд.