Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— В най-лошия случай вещите ще останат сухи.

Утринната дрезгавина стана по-ярка, тя придоби сив, метален блясък. Втората пръчка се хлъзна от стълбичката, подета от водата. Бащата сложи трета пръчка, още по-нависоко.

— Ясно е, че се качва — рече той. — Може би ще направим така, както казваш ти.

Майката неспокойно замърда в съня си. Очите й бяха широко отворени. Тя извика рязко, тревожно:

— Том! Том!

Мисис Уейнрайт й каза нещо с успокоителен глас. Клепачите потрепнаха и отново се затвориха и майката се сгърчи, без да се отърси от тревожния си сън. Мисис Уейнрайт стана и се приближи до вратата.

— Чуйте — тихо рече тя. — Скоро няма да се измъкнем оттук — и протегна ръка, показвайки ъгъла, в който стоеше сандъкът от ябълки. — Не бива да го оставяме във вагона. Излишни сълзи, излишна скръб. Защо не го изнесете… заровете го някъде.

Мъжете мълчаха. Бащата заговори пръв:

— Да, права сте. Излишна скръб. Но според закона не може да се заравя така.

— Малко ли неща вършим против закона, когато няма какво друго да направим!

— Да.

Ал рече:

— Хайде да свалим капаците, докато не се е изкачила водата по-високо.

Бащата се обърна към чичо Джон:

— Джон, иди да го заровиш ти, а ние с Ал ще донесем тук капаците.

Чичо Джон мрачно продума:

— Защо аз трябва да сторя това? Защо не вие? Не искам. — И веднага добави: — Добре. Ще направя, както искате. Добре, ще го заровя. — И каза с по-висок глас: — Хайде! Дайте ми го.

— По-тихо, да не ги събудиш — рече мисис Уейнрайт. Тя донесе сандъка и грижливо оправи чувала, с който бе покрит.

— Лопатата е там, зад гърба ти — каза бащата.

Чичо Джон взе лопатата. Той слезе от стълбичката и пропадна почти до кръста в бавно полюшващата се вода. Пое сандъка с другата си ръка и го сложи под мишница.

Бащата каза:

— Да вървим, Ал. Да свалим по-скоро капаците.

В сивата утринна дрезгавина чичо Джон заобиколи вагона, мина покрай камиона и се покатери по хлъзгавия крайпътен насип. Той закрачи по шосето край лагера и се упъти към върбалака, където придошлата рекичка извиваше до самия път. Чичо Джон хвърли лопатата и като държеше сандъка пред себе си, се промъкна през храстите към бързата рекичка. Той постоя там минута-две, гледайки течащата на въртопи вода, която образуваше жълта пяна край стъблата на храстите. Притисна сандъка до гърдите си. После се наведе, потопи го във водата и го задържа с ръка. И каза с ярост:

— Плувай, разкажи им всичко. Плувай по улиците. Гний. Нека научат поне от тебе всичко. Ти само така ще можеш да им го кажеш. Аз дори не зная какво си — момче или момиче. И никога няма да науча. Плувай, спри се на някоя улица. Може би тогава те ще разберат. — Той внимателно насочи сандъка по течението и го пусна. Сандъкът потъна ниско, тръгна с широката си страна напред, озова се в един водовъртеж и бавно се преобърна. Чувалът се разгъна върху водата и сандъкът, подет от течението, бързо се отдалечи след чувала, скривайки се от очи зад храсталака. Чичо Джон взе лопатата и бързо закрачи към лагера. Като цапаше из водата, той се приближи до камиона, от който бащата и Ал сваляха капаците.

Бащата го изгледа.

— Свърши ли работата?

— Да.

— Тогава ето какво — рече бащата, — ти помогни на Ал, а аз ще отида до бакалницата да купя едно-друго за храна.

— Купи бекон — каза Ал. — Яде ми се месо.

— Добре — отговори бащата. Той скочи от камиона, а чичо Джон зае мястото му.

Когато двамата мъже внесоха капаците във вагона, майката се събуди и седна на дюшека.

— Какво правите?

— Искаме да построим площадка, за да не ни измокри водата.

— Защо? — попита майката. — Тук е сухо.

— Сега е сухо. Ала водата все приижда.

Майката с мъка стана от дюшека и се приближи до вратата.

— Трябва да се махнем оттук.

— Не бива — каза Ал. — Всичките ни вещи са тук. Камионът е тук. Целият ни имот.

— Къде е баща ти?

— Отиде да купи нещо за закуска.

Майката погледна към водата. До пода на вагона оставаха някакви си шест инча. Тя се върна до дюшека и се взря в Роуз от Шарън. Дъщерята срещна погледа й.

— Е, как си? — попита майката.

— Много съм изморена.

— Скоро ще ти дам да закусиш.

— Не ми се яде.

Мисис Уейнрайт се приближи и застана до майката.

— Тя сега изглежда добре. Издържа юнашки.

Очите на Роуз от Шарън питаха майката, но майката се мъчеше да не ги гледа. Мисис Уейнрайт отиде при печката.

— Майко…

— Какво има?

— Майко… къде е?…

Майката не издържа. Тя коленичи до дъщеря си.