Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Ти за нищо не си виновен. Престани. Всичко ще мине. Сега всичко се мени… навсякъде.

— Ще се махнем ли оттук?… Като се отдръпне водата.

— Като му дойде времето, ще се махнем. Каквото трябва, това ще направим. А сега мълчи. Да не я събудиш.

Мисис Уейнрайт чупеше клони и ги пъхаше в огъня, над който се вдигаше гъст, лютив дим. Отвън се чу нечий ядосан глас:

— Пусни ме да вляза да се разправя с този кучи син!

И веднага след това гласът на Ал край самата врата:

— Къде си тръгнал?

— Ей тук. При този негодник Джоуд.

— Няма да те пусна. Какво искаш?

— Отдавна щяхме да заминем, ако не беше неговият вал. Всички ни наказа с глупавата си идея. И сега колата ни стои — не може да мръдне от мястото си.

— Да не мислиш, че нашата е по-добре?

— Пусни ме!

Гласът на Ал прозвуча студено:

— Да не искаш да се бием?

Бащата бавно стана и се приближи до вратата.

— Остави, Ал. Ще изляза да се разберем. Остави. — Бащата слезе долу. Майката чу как той каза: — Имаме болна. Да отидем ей там.

Дъждът тихо чукаше по покрива, а появилият се вятър го смиташе на струи. Мисис Уейнрайт се отдалечи от печката и погледна Роуз от Шарън.

— Скоро ще съмне, мадам. Полегнете си, поспете. Аз ще поседя при нея.

— Не — отговори майката. — Не съм уморена.

— Достатъчно стояхте — каза мисис Уейнрайт. — Легнете, поспете поне малко.

Майката бавно махаше с картона.

— Вие се отнесохте към нас сърдечно — рече тя. — Благодаря ви.

Пълната жена се усмихна.

— Няма защо да ми благодарите. Съдбата ни е еднаква. Като се случи нещо с нас, ще ни помогнете пък вие.

— Да — каза майката, — ще ви помогнем.

— Или пък някой друг.

— Или пък някой друг. Преди всеки си знаеше само своето семейство. Сега всички сме едно семейство. И колкото сме по-зле, толкова по-големи ще бъдат грижите ни едни за други.

— Не можеше да се спаси детето.

— Знам — отговори майката.

Рути дълбоко въздъхна и свали ръка от лицето си. Тя се взря с мътен поглед в лампата, после извърна глава и погледна майка си.

— Роди ли се? — попита тя. — Дойде ли бебето?

Мисис Уейнрайт вдигна от пода един чувал и покри с него сандъка от ябълки, който стоеше в ъгъла.

— Къде е бебето? — продължаваше да пита Рути.

Майката прекара език по устните си.

— Няма бебе. Изобщо не е идвало. Сбъркахме.

— Пфу! — Рути се прозя. — А аз мислех, че ще има.

Мисис Уейнрайт седна до майката и пое от ръката й картона. Майката скръсти ръце на колене, уморените й очи не се откъсваха от лицето на Роуз от Шарън, потънала в дълбок сън.

— Но какво правите! — учуди се мисис Уейнрайт. — Полегнете си. Пак ще бъдете край нея. Щом тя въздъхне малко по-дълбоко, и ще се събудите.

— Добре. — Майката легна на един дюшек до спящата Роуз от Шарън. А мисис Уейнрайт остана да седи на пода и да бодърствува.

Бащата, Ал и чичо Джон седяха на вратата на вагона, гледайки как се зазорява сивата зора. Дъждът спря, но облаците както преди плътно покриваха небето. Първите лъчи на стоманеносивата светлина се отразиха във водата. От вратата се виждаше бързото течение на рекичката, което носеше клони, сандъци, дъски. Образувайки въртопи, водата пълзеше към поляната, където бяха вагоните. От вала не бе останала нито следа. Ала на поляната водата стоеше спокойна, необезпокоявана от течението. По краищата й имаше жълта пяна. Бащата се наведе и сложи една пръчка на стълбичката, малко по-високо от нивото на водата. Мъжете видяха как водата бавно достигна пръчката, пое я и я отнесе. Бащата сложи друга пръчка с един инч по-високо от първата и я загледа внимателно.

— Мислиш ли, че ще нахлуе и във вагона? — попита Ал.

— Не знам. Страшно много вода сега ще слезе от хълмовете. Не знам. Може и пак да завали.

Ал каза:

— Ако водата нахлуе във вагона, ще намокри всичко.

— Да.

— Няма да се изкачи на повече от три-четири стъпки от пода, защото на пътя й е шосето и тя ще се разлее по него.

— Защо мислиш така? — попита бащата.

— Видях от другия край на вагона как се изкачва водата. — Той протегна ръка. — Ето докъде ще се изкачи, няма да е повече.

— Е, та какво? — рече бащата. — Да се изкачва, докъдето ще. Нали няма да бъдем тук.

— Не, тук ще бъдем. Тук е камионът. Водата ще спадне и цяла седмица след това ще си имаме главоболия с него.

— А какво си намислил?

— Ей това: да свалим страничните капаци на камиона и направим тук нещо като платформа, на която да наредим всички вещи и насядаме и ние.

— Хм! А как ще готвим, какво ще ядем?