Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

От ъгъла, в който лежеше на един дюшек увита с одеяло Роуз от Шарън, се разнесе остър, внезапно изтръгнал се вик. Майката бързо стана и се приближи до дъщеря си. Роуз от Шарън сдържаше дъха си, в очите й се четеше ужас.

— Какво ти е? — извика майката. Роуз от Шарън изпусна въздуха от гърдите си и отново затаи дъх. Майката пъхна ръка под одеялото.

— Мисис Уейнрайт! — извика тя. — Мисис Уейнрайт!

Нисичката пълна жена напусна своята половина.

— Викате ли ме?

— Гледайте! — Майката посочи лицето на дъщеря си. Роуз от Шарън бе захапала долната си устна, на челото й бе избила пот, блестящите й очи гледаха ужасено.

— Сигурно започва вече — каза майката. — Преди време.

Роуз от Шарън въздъхна с все сила, разтвори устни и затвори очи. Мисис Уейнрайт се наведе над нея.

— Изведнъж ли те свиха болките? Погледни ме, отговори ми. — Роуз от Шарън немощно поклати глава. Мисис Уейнрайт се обърна към майката. — Да — каза тя. — Точно така. Казвате, че било преди време ли?

— Има треска, та може да е затова.

— Трябва да стане. Да се поразстъпи малко.

— Няма да може — рече майката. — Няма сили.

— Трябва, трябва. — Мисис Уейнрайт беше строга и настойчива. — Не ми е за пръв път — каза тя. — Хайде да затворим вратата. Да не става течение. — Двете жени наблегнаха с всички сили тежката плъзгаща се врата и я придвижиха, оставяйки само толкова място от края, колкото да могат да се провират хората. — Сега ще донеса лампата — рече мисис Уейнрайт. Лицето й пламтеше от вълнение. — Аги! — извика тя. — Отведи настрана децата, забавлявай ги някак.

Майката кимна.

— Така, Рути, и ти, Уинфийлд, идете при Аги. Хайде, по-бързо.

— Защо? — попитаха те.

— Защото така трябва. Розашарн скоро ще си има бебе.

— Искам да погледам, майко. Моля ти се!

— Рути! Да те няма тук! Хайде, по-скоро! — Когато ти говорят с такъв тон, излишно е да спориш. Рути и Уинфийлд неохотно тръгнаха към далечния ъгъл на вагона. Майката запали фенера. Мисис Уейнрайт донесе своята петромаксова лампа, сложи я на пода и кръглият пламък ярко освети вагона.

Рути и Уинфийлд се бяха стаили зад купа клони и предпазливо надничаха оттам.

— Ще се роди бебе и ние ще видим всичко — тихо каза Рути. — По-тихо, иначе майка ще ни изгони и оттук. Ако надникне насам, наведи се по-ниско. Ще видим всичко.

— Малко деца са виждали това — рече Уинфийлд.

— Никой не е виждал — горделиво го поправи Рути. — Ние ще бъдем единствените.

Майката и мисис Уейнрайт се съвещаваха, стоейки край ярко осветения дюшек. Трябваше да говорят високо, защото дъждът силно трополеше по покрива. Мисис Уейнрайт извади от джоба на престилката си един кухненски нож и го пъхна под дюшека.

— Може и да не помогне — с извиняващ се тон каза тя. — Но нашите винаги правеха така. Нали няма да има и вреда!

Майката кимна.

— А ние слагаме лемеж. То е все едно — трябва да се сложи нещо остро, та да пререже родилните болки. Да не се мъчи дълго.

— Е, по-добре ли ти е сега?

Роуз от Шарън неспокойно кимна.

— Започва ли? — попита тя.

— Да, да — каза майката. — Ще родиш хубаво дете. Само че сега ни помогни. Можеш ли да походиш малко?

— Ще се опитам.

— Браво, мойто момиче — рече мисис Уейнрайт. — Това се казва дъщеря! Ще те подкрепяме, миличка. От двете страни. — Те й помогнаха да стане и закопчаха с безопасна игла одеялото около шията й. После майката я хвана под мишница от едната страна, а мисис Уейнрайт от другата. Те я доведоха до купчината клони, бавно я върнаха обратно и тръгнаха пак напред — и така няколко пъти; а дъждът глухо чукаше по покрива.

Рути и Уинфийлд наблюдаваха това с интерес.

— А кога ще ражда? — попита Уинфийлд.

— Тихо! Ще ни чуят и ще ни изгонят оттук.

Аги дойде при тях. Светлината на лампата падаше върху слабото лице и русите й коси, а на стената замърда сянката на главата й с дългия и остър нос.

Рути прошепна:

— Виждала ли си как раждат?

— Разбира се — отвърна Аги.

— А скоро ли ще се роди бебето?

— Не, това ще стане след дълго, дълго време.

— След колко дълго?

— Може би чак утре сутринта.

— Пфу! — възкликна Рути. — Няма какво да гледаме тогава. Ой! Вижте.

Трите жени се бяха спрели. Роуз от Шарън беше изпънала тяло и стенеше от болки. Сложиха я на дюшека и изтриха потното й чело, а тя само пъшкаше и стискаше юмруци. Майката тихо я успокояваше.

— Нищо — казваше тя. — Всичко ще мине, всичко ще бъде добре. Стисни ръце. Сега прехапи устни. Така, така. — Болките преминаха. Двете жени оставиха родилката да полежи малко, после отново я вдигнаха и почнаха да се разхождат с нея напред-назад, прекратявайки разходите, когато болките започнеха отново.