Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

На третия ден: Уейнрайтови почнаха да се безпокоят.

— Май че няма да е зле да се махнем оттук — каза мисис Уейнрайт.

Но майката се помъчи да ги разубеди.

— Къде ще вървите, къде ще си намерите подслон?

— Сама не знам, но все пак не ми се стои тук. — Докато се водеше този разговор, майката крадешком поглеждаше Ал.

Рути и Уинфийлд измислиха някаква игра, но скоро и те притихнаха и се начумериха, а дъждът все барабанеше по покрива.

На третия ден наред със ситното чукане на дъждовните капки се чу бученето на придошлата рекичка. Бащата и чичо Джон стояха на вратата, гледайки натам. И вдясно, и вляво водата се бе разляла чак до шосето и бе обкръжила вагоните, без да ги достигне, тъй като те се намираха на най-високото място — отзад се издигаше крайпътният насип, а отпред рекичката правеше извивка. Бащата попита:

— Е, Джон, какво ще кажеш? Ако рекичката продължи да приижда, дали няма да залее и вагоните?

Чичо Джон отвори уста и потърка с длан четинестата си брадичка.

— М-да — каза той. — Всичко може да стане.

Роуз от Шарън лежеше с температура, бузите й горяха, очите трескаво блестяха. Майката седеше до нея, държейки в ръце чаша топло мляко.

— Ето — рече тя. — Изпий го, налях му свинска мас. Ще те подкрепи. Хайде, изпий го.

Роуз от Шарън немощно поклати глава.

— Не ми се пие.

Бащата начерта с пръст крива линия във въздуха.

— Ако излезем всички с лопати и направим вал, тогава може би ще спрем водата. Само че ще трябва да излезем на дъжда и да работим ей там долу.

— Да — съгласи се чичо Джон. — Правилно. Не знам обаче дали някой ще се реши на това. Сигурно всеки ще каже, че предпочита да се махне оттук.

— Но нали във вагоните е сухо — държеше на своето бащата. — Де ще намериш сега сухо място? Чакай. — Той измъкна от купа един клон на пода. Изтича по стълбичката, стигна, като цапаше из калта, до рекичката и заби клона край кипящата вода. — По дяволите, целият се измокрих — рече той, като се върна във вагона.

Двамата мъже не сваляха очи от тънкия клон, който стърчеше край водата. Те видяха как водата бавно се придвижи нагоре и заля мястото, където беше забит клонът. Бащата клекна на вратата.

— Бързо се изкачва — каза той. — Да поговоря ли с другите? Може да се съгласят. А ако не искат, трябва да се махаме оттук. — Той погледна към далечния ъгъл на вагона, където бяха Уейнрайтови. Ал беше при тях, той седеше до Аги. Бащата мина в тяхната половина. — Водата бърже приижда — рече той. — Какво ще кажете, да направим ли вал? Само че ще трябва всички да работят.

Уейнрайт отвърна:

— Ние седим и тъкмо за това мислим. Май че няма да сгрешим, ако се махнем оттук.

Бащата рече:

— Вие сте били тъдява на много места и по-добре знаете може ли да се намери друго сухо място, или не.

— Едва ли ще се намери. И все пак…

Ал каза:

— Татко, ако те се махнат оттук, ще се махна и аз с тях.

Бащата се стресна.

— Как така? А камионът?… Никой от нас не знае да кара кола.

— Какво ме интересува това? Аз и Аги трябва да бъдем заедно.

— Почакай — рече бащата. — Я елате насам. — Уейнрайт и Ал станаха и се приближиха до вратата. — Виждате ли? Ще направим вала от онова място дотук. — Той погледна клона, който бе забил. Водата кипеше край него и се издигаше все повече по стръмнината.

— Много работа ще иска и може да е без полза — упорствуваше Уейнрайт.

— Защо да не поработим, и без това стоим със скръстени ръце. А такова хубаво място никъде другаде не ще намерим. Да вървим. Да отидем да поговорим с другите. Ако всички се заловят за работа, ще направим вала.

Ал повтори:

— Ако Аги се махне оттук, ще се махна и аз с нея.

Бащата каза:

— Слушай, Ал, ако никой не се съгласи, всички ще трябва да се махнем. Хайде да отидем да поговорим с другите. — Те присвиха рамене, слязоха по стълбичката и се изкачиха към отворената врата на съседния вагон.

Майката седеше край печката и хвърляше по малко клони в слабия огън. Рути се приближи и се притисна до майка си.

— Искам да ям — захленчи тя.

— Кога пък толкова огладня — каза майката. — Толкова каша изяде.

— Искам пак бисквити като онези. И няма на какво да играем. Скучно ми е.

— Скоро ще ти стане весело — рече майката. — Почакай. Съвсем, съвсем скоро. Ще си живеем в наша къщичка.

— Искам да си имаме и куче — каза Рути.

— Ще си имаме и куче, и котка.

— Жълта котка ли?

— Не ме задявай — помоли я майка й. — Престани да ме мъчиш, Рути. Виждаш, че Розашарн е болна. Постой мирно поне минутка. Скоро пак ще ти бъде весело. — Рути се отдалечи от нея, жално мърморейки нещо.