Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Чичо Джон видя как водата разруши вала. Той успя да види това дори в тъмнината. Силите му изневериха. Той се повали на колене и се озова до гърдите в кипящата вода.

Бащата извика:

— Ей! Какво правиш! — Той му помогна да стане. — Свят ли ти се зави? Да вървим, вагоните са високи, там няма да нахлуе водата.

Чичо Джон с последни сили пристъпи напред.

— Не знам какво става с мен — с извиняващ се тон измърмори той. — Краката ми се подкосиха. Подкосиха се, и толкоз. — Бащата го водеше към вагона, държейки го за лакътя.

Когато водата разруши вала, Ал побягна назад. Но краката му бяха станали тежки като олово. Като се добра до камиона, водата стигна до прасците му. Той грабна брезента от капака на мотора и с един скок се озова в кабината. Натисна педала на стартера. Моторът направи няколко оборота, но не се запали. Ал отвори докрай дроселовата клапа. Акумулаторната батерия все по-бавно и по-бавно движеше мокрия стартер, моторът мълчеше. Още няколко оборота — все по-бавни и по-бавни. Ал направи аванса най-голям. Той напипа манивелата под седалката и изскочи от кабината. Водата вече заливаше стъпалото. Той дотича до радиатора. Картерът на мотора беше под водата. Ал бясно пъхна манивелата и я завъртя няколко пъти, пръскайки бавно нахлуващата вода. И накрая трябваше да се откаже. Той се изправи. Моторът беше пълен с вода, батерията бе овлажняла. Настрана, където беше малко по-високо, бръмчаха моторите на две коли със запалени фарове. Колелата затъваха все повече и повече, буксувайки в калта, и накрая шофьорите угасиха моторите и останаха да седят в кабините, гледайки мълчаливо лъчите на фаровете, които падаха пред колите. А дъждът на бели ивици преграждаше светлината на фаровете. Ал бавно заобиколи камиона и изключи запалването.

Като достигна вагона, бащата видя, че долният край на стълбичката плува във вода. Натисна с крак стълбичката в калта под водата.

— Е, Джон, ще можеш ли да се качиш сам? — попита той.

— Да, ще мога. Върви напред.

Бащата внимателно се изкачи по стълбичката и се провря през тесния отвор на вратата. Двете лампи светеха съвсем слабо. Майката седеше на дюшека до Роуз от Шарън и й вееше с късче картон. Мисис Уейнрайт пъхаше сухи клони в печката и гъстият пушек, който излизаше оттам и се стелеше из вагона, разнасяше мирис на изгоряло. Когато бащата влезе, майката го погледна и веднага наведе очи.

— Е… как е тя? — попита бащата.

Майката не вдигна глава.

— Ами… добре е. Спи.

Въздухът във вагона беше тежък и спарен. Чичо Джон с мъка се провря през вратата и се облегна на стената на вагона. Мисис Уейнрайт престана да се занимава с печката и се приближи до бащата. Тя докосна лакътя му и го повика настрана. После вдигна фенера от пода и освети с него един сандък от ябълки, който стоеше в ъгъла. В сандъка върху вестници лежеше посиняло, сбръчкано телце.

— Нито веднъж не пое въздух — тихо изрече мисис Уейнрайт. — Роди се мъртво.

Чичо Джон се обърна и като влачеше уморено крака, отиде в тъмния ъгъл на вагона. Сега дъждът чукаше по покрива тихо, тъй тихо, че всички чуваха уморените хлипания на чичо Джон, които идваха от тъмнината.

Бащата погледна мисис Уейнрайт, взе фенера от ръцете й и го остави на пода. Рути и Уинфийлд спяха на дюшека си, закрили с ръце очите си, да не им блести светлината.

Бащата бавно се приближи до дюшека, на който лежеше Роуз от Шарън, и се опита да клекне, но уморените му крака не се подчиниха. Той коленичи. Майката продължаваше да вее с картона. Тя погледна бащата и очите й бяха широко отворени, погледът стъклен като на лунатик.

Бащата каза:

— Ние… направихме всичко… всичко, което можехме.

— Знам.

— Работихме цяла нощ. Но едно дърво падна и разруши вала ни.

— Знам.

— Чуваш ли? Под вагона има вода.

— Знам. Чух всичко.

— Ще оцелее ли тя?

— Не знам.

— Може би ние… не направихме всичко, каквото трябваше.

Устните на майката бяха сухи и безкръвни.

— Не. Нямахме избор… винаги вършехме това, което трябваше да вършим.

— Ние там работихме едва ли не до полуда… и изведнъж — отде се взе това дърво… — Майката погледна тавана и отново наведе глава. Бащата продължи, сякаш не бе в състояние да мълчи: — Може водата да се изкачи още повече. Да залее вагона.

— Знам.

— Ти всичко знаеш.

Тя мълчеше, а картонът в ръката й бавно се движеше назад-напред.

— Може да сме сгрешили нещо — отново заговори бащата. — Да сме направили нещо не както трябва.

Майката някак странно го погледна. Безкръвните й устни се разтегнаха в замислена, съчувствена усмивка.