Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Ще си имаш и друго — рече тя. — Направихме всичко, което знаехме.

Роуз от Шарън се замята и с мъка се привдигна от дюшека.

— Майко!

— Ти не си виновна.

Дъщерята отново се отпусна назад и закри очи с ръце. Рути се промъкна до самия дюшек и уплашено я погледна. Тя попита шепнешком, с рязък глас:

— Майко, тя болна ли е? Ще умре ли?

— Не, какво приказваш! Ще й мине. Скоро ще й мине.

Влезе бащата, натоварил се с покупки.

— Е, как е тя?

— Добре — отговори майката. — Ще се оправи.

Рути докладва на Уинфийлд:

— Тя няма да умре. Така казва майка.

А Уинфийлд, който въртеше една треска в устата, рече тежко, като възрастен:

— Знам го и без да ми го кажеш.

— Откъде?

— Няма да ти кажа — отвърна Уинфийлд и изплю треската.

Майката пъхна в огъня последните клони, опържи бекона, направи и соса му. Бащата бе взел и купешки хляб. Майката се намръщи, като видя това.

— Останаха ли ти пари?

— Не — отговори бащата. — Бяхме тъй изгладнели.

— А вземаш и купешки хляб — неодобрително рече майката.

— Нали бяхме страшно изгладнели. Работихме цяла нощ.

Майката въздъхна.

— А как ще караме от утре?

Докато те ядяха, водата се изкачваше все повече и повече. Ал набързо изгълта порцията си и веднага се зае да кове платформата с баща си. Пет стъпки на ширина, шест на дължина, четири на височина. А водата достигна вратата, дълго стоя там, сякаш се колебаеше, и накрая бавно влезе във вагона. Дъждът почна отново да вали — тежки едри капки както преди зацапаха по водата, глухо затропаха по покрива.

Ал каза:

— Е, хайде да вдигнем дюшеците. И одеялата също, иначе ще се измокрят. — Те нареждаха цялата си покъщнина на високата платформа, а водата заливаше пода. Бащата и майката, Ал и чичо Джон хванаха от четирите краища дюшека, на който лежеше Роуз от Шарън, и го сложиха най-отгоре.

Роуз от Шарън протестираше:

— Аз сама. Не съм болна. — А водата като тънък пласт се разстла по пода. Роуз от Шарън прошепна нещо на майка си и тя пъхна ръка под одеялото, попипа гърдите й и кимна.

В другия край на вагона Уейнрайтови чукаха, приготвяйки платформата си. Дъждът се усили, но не за дълго и скоро престана.

Майката погледна в краката си. Водата във вагона се бе изкачила с дял инч.

— Рути, Уинфийлд — уплашено извика тя, — качвайте се горе! Ще настинете. — Те се качиха с нейна помощ на платформата и неловко се настаниха на дюшека до сестра си. И майката изведнъж рече:

— Трябва да се махнем оттук.

— Не бива — отвърна бащата. — Ал право казва: всичкият ни имот е тука. Като свалим и вратата на вагона и я сложим горе, няма да бъде толкова тясно.

Те се бяха наблъскали един до друг на високата платформа и седяха мълчаливи, намръщени. Водата във вагона се изкачи на шест инча и чак след това заля шосето и памучната нива на другата страна на крайпътния насип. През останалата част от деня и цялата нощ измокрените мъже спаха върху свалената врата на вагона. Майката лежеше до Роуз от Шарън. Тя ту шепнешком разговаряше с нея, ту сядаше на дюшека, гледайки в тежък размисъл пред себе си. Останалият от закуската хляб беше скрит под едно одеяло.

Дъждът валеше сега с прекъсвания — кратките внезапни пориви се сменяха със затишие. На сутринта на другия ден бащата отиде някъде, цапайки из водата през лагера, и се върна с десетина картофа в джобовете. Майката намръщено гледаше как той счупва няколко дъски от вътрешната облицовка на вагона, запалва печката и насипва вода в една тенджера. Те ядоха горещите картофи с ръце. И когато тази последна храна бе изядена, всички загледаха сивата вода и си легнаха дълго след настъпването на нощта.

Дойде утрото, неспокойният сън веднага се прекъсна. Роуз от Шарън прошепна нещо на майка си.

Майката кимна.

— Да — каза тя. — Време е. — После се обърна към мъжете, които лежаха на свалената врата.

— Тръгваме си оттук — яростно рече тя, — ще търсим по-високо място. Ако искате, оставайте тук, но аз ще взема с мен Розашарн и децата и ще се махна.

— Не бива да се махаме — слабо запротестира бащата.

— Добре. Тогава ще донесете Розашарн до шосето и ще се върнете обратно. Сега не вали. Ние тръгваме.

— Добре. Ние също ще тръгнем.

Ал каза:

— Аз няма да тръгна, майко.

— Защо?

— Ние с Аги…

Майката се усмихна.

— Разбира се, Ал — рече тя. — Остани. Ще се грижиш тук за покъщнината. Водата ще спадне и ние ще се върнем. По-скоро, докато не е заваляло — подканяше тя бащата. — Ставай, Розашарн. Ще потърсим по-сухо място.