Джон Стайнбек: Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Аз мога да вървя.

— После ще опиташ, когато излезем на пътя. Хайде, стягай си гърбината, татко.

Бащата стъпи долу във водата и застана там. Майката помогна на Роуз от Шарън да слезе и я доведе до вратата. Бащата я взе на ръце, вдигна я колкото можеше по-високо и като стъпваше внимателно в дълбоката вода, заобиколи вагона и тръгна към шосето. Там той я свали на земята и хвана през раменете. Чичо Джон вървеше зад тях, носейки Рути. Майката нагази във водата и роклята й се изду като балон.

— Уинфийлд, седни на раменете ми. Ал, като спадне водата, ще се върнем. Ал… — Тя млъкна. — Ако… дойде Том… кажи му, че ще се върнем. Кажи му да бъде по-предпазлив. Уинфийлд, седни на раменете ми… ей така. Не шавай с крака. — Като се олюляваше ту на едната страна, ту на другата, тя тръгна из дълбоката вода, която стигаше до гърдите й. Мъжете й помогнаха да се изкачи на крайпътния насип и поеха от нея Уинфийлд.

Джоудови застанаха на шосето, гледайки назад към червените блокчета на товарните вагони, към камионите и леките коли, залени от бавно полюляващата се вода. И дъждът заваля отново, но този път лек, ръмящ.

— Да вървим — каза майката. — Розашарн, ще можеш ли да вървиш сама?

— Вие ми се малко свят — отговори тя. — И така ме боли цялото тяло, сякаш съм пребита.

Бащата жално проточи:

— Да вървим — а къде да вървим?

— Не знам. Е, тръгваме. Вземи под ръка Розашарн. — Майката я хвана под дясната мишница, бащата под лявата. — Ще потърсим по-сухо място. Какво да правим? Втори ден как ходите с мокри дрехи. — Те бавно тръгнаха напред. Чуваха как бучи водата в рекичката край пътя. Рути и Уинфийлд крачеха, цапайки из локвите. Небето потъмня, дъждът заваля по-силно. По шосето нямаше никакво движение.

— Трябва да побързаме — рече майката. — Ако Розашарн се измокри, просто не знам какво ще стане с нея.

— А закъде да побързаме, не каза — язвително забеляза бащата.

Пътят зави, следвайки извивката на рекичката. Майката огледа наводненото поле. Далеч напред, малко вляво, на един нисичък хълм стоеше потъмнял от дъжда плевник.

— Вижте! — рече майката. — Вижте! Там сигурно е сухо. Да отидем там и да почакаме, докато премине дъждът.

Бащата въздъхна.

— Дано само не ни изгонят стопаните.

Напред край пътя Рути забеляза някакво червено петно. Тя се втурна натам. Жалък стрък дива герания с един-единствен цвят, очукан от дъжда. Рути го откъсна. Тя грижливо отскубна едно листче от венчето и си го залепи на носа. Уинфийлд дотича при нея.

— Ще ми дадеш ли и на мен едно? — попита той.

— Не, господинчо! Това е мое. Аз го намерих. — Тя залепи сега пък на челото си още едно червено листче, което приличаше на яркочервено сърце.

— Рути! Дай ми и на мен! Хайде, дай ми! — Уинфийлд искаше да изтръгне цвета, но не успя и Рути го удари по лицето. Той никак не очакваше това и замръзна на мястото си, после устните му потрепнаха и очите му се изпълниха със сълзи.

В този момент ги настигнаха възрастните.

— Е, какво има? — попита майката. — Какво има?

— Той искаше да ми вземе цветето.

Уинфийлд изрече през сълзи:

— Искам само едно листче… да си го сложа като нея на носа.

— Дай му, Рути.

— Да си намери сам. Това е мое.

— Рути! Дай му едно листче.

Рути почувствува заплаха в думите на майка си и реши да промени тактиката.

— Е, добре — каза тя. — Аз ще ти го залепя. — Възрастните отминаха напред. Уинфийлд изпъна шия. Рути лизна едно листче и грубо го залепи на носа му. — Ах ти, кучи сине! — тихо рече тя. Уинфийлд попипа листчето и го притисна по-здраво. Двамата се затичаха да догонят възрастните. Рути вече изгуби всякакъв интерес към находката си. — Ето — каза тя, — вземи още. Залепи си и на челото.

Вдясно от пътя се чу рязък шум. Майката извика:

— По-скоро! Идва страшен дъжд. Да минем през оградата. Оттук е по-близо. По-скоро! Нищо, Розашарн, нищо. — Те почти извлякоха Роуз от Шарън на другата страна на канавката, помогнаха й да премине оградата. И в този момент бурята ги настигна. Потоци дъжд ги заляха. Джоудови зашляпаха из калта и се изкачиха на нисичкия хълм. Тъмният плевник почти не се виждаше, скрит от пелената на дъжда. Дъждът шумеше и плющеше, носен от поривите на вятъра. Роуз от Шарън се подхлъзна и увисна на ръцете на бащата и майката.

— Татко! Ще я донесеш ли дотам?

Бащата се наведе и взе Роуз от Шарън на ръце.

— И без това се измокрихме — каза той. — По-скоро! Уинфийлд, Рути! Тичайте напред.

Джоудови криво-ляво се добраха до плевника и като залитаха от умора, влязоха вътре. Врата от тази страна нямаше. В плевника се валяше стар инвентар — дисков плуг, счупен култиватор, желязно колело. Дъждът барабанеше по покрива и като завеса закриваше входа. Бащата внимателно остави Роуз от Шарън на един изцапан с масло сандък.