Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Бащата пъхна глава през тесния отвор на вратата. От шапката му се стичаха струйки.

— Защо сте затворили вратата? — попита той. И видя разхождащите се назад-напред жени.

Майката каза:

— Дойде й времето.

— Значи… оставаме — волю-неволю.

— Да.

— Значи, трябва да направим вала.

— Да, трябва.

Като цапаше из калта, бащата се върна до рекичката. Белегът му бе залят на четири инча. Край рекичката, на проливния дъжд, стояха двадесет души. Бащата извика:

— Трябва да направим вала. Дъщеря ми ще ражда. — Наобиколиха го от всички страни.

— Ще ражда ли?

— Да. Сега не можем да отиваме никъде.

Един висок мъж, който стоеше до него, рече:

— Но в нашето семейство никой не ражда. Ние можем да заминем.

— Разбира се — каза бащата. — Вие можете. Заминавайте. Никой не ви задържа. Лопатите са само осем. — Той изтича до най-ниската част на брега и копна с лопатата земята. Подгизналата земя силно жвакна. Той копна още веднъж и изхвърли лопатата земя на мястото, където линията на брега минаваше съвсем близо до водата. А до бащата се наредиха и другите. Те издигаха лека-полека дългия вал, а тези, които бяха без лопати, режеха върбови пръчки, сплитаха ги и ги забучваха във воднистата кал. Всички бяха обзети от някаква лудост и работеха, сякаш се сражаваха. Хвърлената лопата поемаха други. Работеха без сака и шапки. Мокрите ризи и панталони лепнеха о тялото, обувките се бяха превърнали в безформени топки кал. Във вагона на Джоудови се разнесе остър вик. Мъжете спряха работата, ослушвайки се мрачно, после отново хванаха лопатите. Ниският вал растеше от двете страни и накрая достигна насипа на шосето. Всички бяха уморени, лопатите се движеха бавно. И също тъй бавно водата на рекичката се покачваше. Тя вече покри мястото, където бяха изхвърлени първите лопати земя.

Бащата тържествуващо се засмя.

— Ако не бяхме побързали, отдавна да е достигнала стръмнината — извика той.

Водата бавно се изкачваше към вала, подкопавайки върбовите пръчки.

— По-високо! — извика бащата. — Още по-високо трябва.

Настъпи вечер, а работата продължаваше. Хората вече бяха преминали границата, до която се усеща умора. Лицата им бяха застинали, мъртви. Движенията бяха импулсивни, като на автомати. Когато се мръкна, жените оставиха на вратите фенерите и кафениците с кафе. Те час по час тичаха до вагона на Джоудови и провираха глави вътре.

Сега родилните болки следваха на промеждутъци от по двадесет минути. Роуз от Шарън вече не можеше да се владее. Тя остро викаше от нетърпимите болки. А съседките идваха да я видят, погалваха я по косата и си отиваха.

Майката силно разпали печката и грееше вода, напълнила всичките си тенджери и котли. От време на време на вратата се показваше бащата.

— Е, как е, добре ли е? — питаше той.

— Добре, добре — успокояваше го майката.

Когато съвсем се стъмни, някой донесе на вала електрическото си фенерче — да работи с него. Чичо Джон работеше като фурия, хвърляше земя върху растящия насип.

— По-полека — каза бащата. — Ще се пресилиш.

— Не мога… не мога да слушам как вика! Това… това напомня за онази нощ, когато жена ми…

— Знам — рече бащата. — Но все пак не си давай толкова зор.

Чичо Джон изхлипа:

— Ще избягам оттук, ако не работя; честна дума, ще избягам.

Бащата извърна поглед от него.

— Е, как е там моят белег?

Човекът с електрическото фенерче насочи лъча към клона. Дъждът блесна на светлината с белите си ивици.

— Водата се е покачила повече.

— Сега тя няма тъй бързо да се покачва — каза бащата. — От онази страна ще се разлее малко встрани.

— Но все пак се покачва.

Жените отново напълниха кафениците и ги оставиха на вратите. И колкото повече минаваше времето, толкова по-бавно се движеха хората, измъквайки краката си от калта тежко, като товарни коне. Те трупаха земя върху върбовите клони и валът растеше. Дъждът не преставаше да вали. Когато лъчът на фенерчето попаднеше на нечие лице, той осветяваше напрегнато гледащите очи и издутите мускули на челюстите.

Виковете още дълго се чуваха от вагона и накрая стихнаха.

Бащата рече:

— Ако беше родила, щяха да ме извикат. — Той намръщено хвана отново лопатата.

Водите на рекичката продължаваха да се покачват и клокочеха край брега. И изведнъж недалеч се разнесе силен трясък. Фенерчето освети една висока, наклонила се над водата топола. Всички спряха работата, гледайки нататък. Клоните на дървото се бяха потопили във водата и краищата им се бяха проточили по посока на течението, а водата вече подкопаваше дребните корени. Дървото бавно се откъсна от земята и бавно падна във водата. Измъчените хора мълчаливо наблюдаваха това. Дървото заплува бавно. Но ето че един клон се оплете в един пън и задържа дървото. То бавно се изви към течението и корените му опряха във вала. А водата все прииждаше. Дървото се отскубна и изрови част от вала. В изровеното място веднага нахлу тънка струйка вода. Бащата се втурна напред и почна да хвърля земя върху подкопаното място. Водата се издигаше все повече и повече. И след няколко минути тя разруши вала и се разля, стигайки до глезените и коленете на хората. Те се уплашиха и побягнаха, а водата като равен поток заля поляната и се провря под вагоните и автомобилите.