Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Някои отиваха в градовете, в комисиите по отпускане на помощ, и унили се връщаха обратно при близките си.

За да получите помощ, трябва да сте тук не по-малко от година… Такова е правилото. Казват, че правителството щяло да окаже помощ. А кога, не се знае.

И лека-полека ги обземаше ужас, равен на който те не познаваха.

До три месеца няма да има никаква работа.

Хората в плевниците седяха, наблъскали се един до друг; обземаше ги ужас и лицата им бяха посивели от този ужас. Гладните деца плачеха, а нямаше с какво да ги нахранят.

После дойдоха болестите — пневмония и морбили, с усложнения в очите и ушите.

А дъждът упорито шибаше земята и водата заливаше пътищата, защото отводнителните тръби вече не можеха да я отвеждат.

И тогава от палатките, от претъпканите плевници почнаха да излизат мокри до кости хора, със скъсани дрехи и безформени от полепналата кал обувки. Те тръгваха, цапайки из водата, към градовете, към селските дюкяни, към комисиите по отпускане на помощ — отиваха да изпросят къшей хляб, да изпросят помощ, да откраднат, ако успеят, да излъжат. А тези молби и унижения разпалваха в тях пламъка на безплодния гняв. И в малките градчета съжалението към мокрите до кости хора се сменяше с гняв, а гневът, който предизвикваха гладните, се сменяше със страх от тях. Шерифите заклеваха нови помощници и бърже изпращаха искания за оръжие, за бомби със сълзлив газ, за патрони. А гладните се тълпяха по уличките зад дюкяните и просеха хляб, гнили плодове, крадяха, ако можеха.

Хората бясно чукаха на вратите на лекарите; но лекарите са винаги заети, никога нямат време. Сломените от скръб хора се отбиваха в селските дюкяни с молба да предадат на съдебния лекар да прати кола. Съдебните лекари имаха време. И колите пристигаха в калта и прибираха мъртвите.

А дъждът безмилостно плющеше и рекичките излизаха от бреговете си и се разливаха из полята.

В претъпканите подслони хората лежаха на мокрото сено и гладът и страхът им раждаха гняв. Момчетата почнаха да се губят някъде — не да просят хляб, а да го крадат; мъжете също почнаха да се губят — да опитват тук-таме дали могат да откраднат нещо.

Шерифите заклеваха нови помощници и изпращаха нови искания за оръжие; а осигурените хора, тези, които живееха в къщи и които не се страхуваха от дъжда, изпитваха отначало съжаление към преселниците, после отвращение и накрая омраза.

В плевниците с продънени покриви жените раждаха на мокрото сено, едва поемайки дъх от пневмония. А старите се сгушваха в ъглите и умираха там така сгърчени, че съдебните лекари не можеха да изправят вкочанясалите им трупове. Нощем обзетите от безумие хора смело се вмъкваха в курниците и отнасяха крякащите кокошки. Ако стреляха по тях, те не се втурваха да бягат, а продължаваха да си вървят мрачно из водата; а ако куршумът ги улучеше, уморено се свличаха в калта.

Дъждът спря. Полята бяха залени с вода, която отразяваше сивото небе, и тихият й плисък се чуваше навсякъде. Мъжете наизлязоха от плевниците, от навесите. Те наклякаха, гледайки наводнените поля. Те мълчаха. И само от време на време си разменяха по някоя дума.

До пролетта няма да има работа. Чак до пролетта.

А щом няма да има работа — няма да има нито пари, нито хляб.

Хората имат коне — с тях орат, брануват, косят сено, а когато конете стоят без работа, дори наум не минава на стопаните им да ги изгонят от яхъра и да ги обрекат на гладна смърт.

Но това са коне, а ние сме хора.

Жените наблюдаваха мъжете, наблюдаваха ги дали ще издържат и този път, или не. Жените стояха мълчаливо и наблюдаваха мъжете си. А когато мъжете се събираха на групички от по няколко души, страхът изчезваше от лицата им и се заменяше с гняв. И жените въздъхваха с облекчение, знаейки, че сега не е страшно — мъжете ще издържат; и това щеше да продължава дотогава, докато страхът можеше да отстъпва място на гнева.

От земята се подадоха връхчетата на млада тревица и след няколко дни хълмовете се покриха с бледа зеленина — признак на настъпващата пролет.

Лагерът бе потънал в локви, а дъждът не преставаше да шиба воднистата кал. Придошлата рекичка лека-полека се изкачваше към поляната, на която бяха товарните вагони.

На втория ден Ал свали брезента, който разделяше вагона на две. Той излезе навън и покри с брезента капака на мотора на камиона, после се върна във вагона и седна на един дюшек. Сега, когато брезентовата преграда бе свалена, двете семейства станаха едно. Мъжете седяха заедно намръщени, потиснати. Майката поддържаше слаб огън в печката, слагайки нов клон само след като изгореше старият — тя пестеше клоните. Върху плоския покрив на вагона се лееха потоци дъжд.