Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Ал изпи на един дъх кафето си и слезе тичешком по стълбичката, като плюеше гъстото на кафето.

— Мисис Уейнрайт, ние сме готови! — извика майката. Тя се обърна към Роуз от Шарън и й каза: — Остани тук.

Роуз от Шарън стисна зъби.

— Не, ще дойда — рече тя. — Ще дойда, майко.

— И без това нямаш чувал. Пък и няма да можеш да го мъкнеш.

— Ще слагам в твоя.

— По-добре е да останеш.

— Не, ще дойда.

Майката въздъхна.

— Но ще те наглеждам. Няма да е зле да те заведем на доктор. — Роуз от Шарън развълнувано ходеше насам-натам из вагона. Тя облече палтото си, после го свали. — Вземи едно одеяло — посъветва я майката. — Ако поискаш да си починеш, да има с какво да се наметнеш, та да не изстинеш. — Те чуха бръмченето на мотора зад стената на вагона. — Ще бъдем там първи — радваше се майката. — Е, взехте ли чувалите си? Рути, да не забравите ризите, дето ви ги направих, за да берете в тях памука.

В тъмнината Уейнрайтови и Джоудови се качиха в камиона. Зората настъпваше, но беше бледа и някак се бавеше.

— Завий наляво — каза майката на Ал. — Там ще има обява накъде да вървим. — Камионът едва се влачеше по тъмния път. А след него вървяха други коли. В лагера се чуваше бръмчене на мотори и хората заемаха местата си; колите излизаха на шосето и завиваха наляво.

До една пощенска кутия, отдясно на пътя, беше закачено парче картон, на което пишеше със син молив: „Търсят се берачи на памук“. Ал сви към вратата и влезе в двора на фермата. Дворът бе вече целият пълен с автомобили. Един електрически глобус пред входа на белия плевник хвърляше светлина върху група мъже и жени, които стояха до кантара с чували под мишница. Някои от жените бяха наметнали чувалите на раменете си и бяха покрили с краищата им гърдите си.

— Излиза, че не сме много подранили — каза Ал.

Той закара камиона до оградата и спря там. Двете семейства слязоха и се присъединиха към групата хора до плевника.

А през това време все нови и нови коли отбиваха от шосето към вратата и дворът се пълнеше с все повече хора. Собственикът записваше берачите, седнал под глобуса пред входа на плевника.

— Холи? — попита той. — Х-о-л-и. Колко?

— Четирима. Уил…

— Уил.

— Бентън…

— Бентън.

— Амилия…

— Амилия.

— Клеър…

— Клеър. Следващият. Карпентър? Колко?

— Шестима.

Той записваше имената в книгата срещу графата, в която се нанасяше теглото на събрания памук.

— Имате ли чували? Тук ще се намерят няколко. Ще ви удържа по един долар за всеки. — А колите една след друга влизаха в двора. Собственикът вдигна яката на коженото си, подплатено с вълна яке и загрижено погледна към алеята, която водеше в двора.

— Виждам, че двайсетте ми акра скоро ще бъдат обрани. Колко хора пристигнаха! — рече той.

Децата се катереха по грамадното ремарке за памук, стъпваха с босите си крака по теловете, които служеха за капаци.

— Слезте оттам! — викна им собственикът. — Хайде, по-скоро! Ще скъсате тела. — И сконфузените деца, без да продумат нито дума, бавно слязоха от ремаркето. Настъпи сивата зора. — Трябва да правя отбив за росата — каза собственикът. — Като изгрее слънцето, ще почна да пиша точните килограми. Впрочем, когато искате, тогава почвайте. Вече е достатъчно светло.

Берачите бързо навлязоха в нивата и се пръснаха по редовете. Те завързаха чувалите за кръста си и потъркаха ръце, за да сгреят вкочанясалите си пръсти, които трябваше да бъдат пъргави. Небето над хълмовете на изток порозовя и берачите в дълга редица тръгнаха по редовете. А колите продължаваха да се отбиват от шосето и да навлизат в двора, тъй че накрая там не остана никакво местенце и следващите коли вече спираха отвън. В нивата духаше студен вятър.

— И откъде се научиха толкова хора! — чудеше се собственикът. — Сякаш съм разгласил по телеграфа. До обед нивата ще бъде обрана. Име? Хюм? Колко?

Берачите в равна редица вървяха из нивата и силният западен вятър развяваше дрехите им. Пръстите бързо намираха едрите кутийки, бързо се пъхаха в дългите чували, които вече тежко се влачеха подир тях по земята.

Бащата говореше със съседа си отдясно:

— В нашия край такъв вятър винаги докарва дъжд. А сега май че е студеничко за дъжд. Отдавна ли си по тия места? — Той говореше, без да откъсва очи от памука.

Съседът му отговори също без да вдига глава:

— Скоро ще стане една година.

— А как мислиш, ще вали ли?

— Дявол знае, и хич не ме е срам, че не мога да ти кажа. Хората, които живеят тук сума време, пак не могат да ти кажат. Като настъпи беритба, винаги очаквай дъждът да ти направи беля. Така приказват тук хората.