Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Майката сипваше брашно в една чаша, когато Роуз от Шарън се изкачи по стълбичката и влезе във вагона. Дъщерята се изправи, опряла се в ръба на вратата, и като запристъпя много внимателно, се приближи до майката.

— Какво има? — попита тя.

— Голяма новина! — извика майката. — Сега ще има угощение в чест на Ал и Аги Уейнрайт. Те решиха да се оженят.

Роуз от Шарън замръзна на мястото си. Тя бавно премести поглед към Ал, който стоеше зачервен, смутен.

Мисис Уейнрайт извика от своята половина:

— Ей сега идвам. Само да натъкмя Аги с чиста рокля.

Роуз от Шарън бавно се обърна, приближи се до широката врата и заслиза по стълбичката. Като стъпи на земята, тя бавно тръгна към рекичката и минаващата край нея пътечка. Роуз от Шарън отиваше натам, където преди няколко часа бе ходила майката — във върбовия гъсталак. Тя коленичи и се промъкна на четири крака в най-гъстата му част. Клоните драскаха лицето й, закачаха косите й, но тя не обръщаше внимание на това. Спря едва когато клоните я оплетоха от всички страни. Роуз от Шарън легна по гръб. И усети как детето в утробата й шавна.

На дюшека в ъгъла на тъмния вагон майката замърда. Тя отметна одеялото и стана. През отворената врата нахлуваше слабата, сива светлина на звездите. Майката се приближи до вратата и се спря, гледайки към поляната. На изток звездите бяха побледнели. Вятърът леко шумолеше във върбовия гъсталак, а откъм рекичката се чуваше тихата песен на водата. В палатките хората още спяха, но до една от тях вече гореше малък огън и край него се грееха няколко души. Майката виждаше лицата им, осветени от припламващия от време на време огън, виждаше как те търкат ръце, а после, извръщайки се, ги слагат на гърба си. Майката дълго гледа нататък, скръстила ръце на гърди. Неспокойният вятър ту бръскаше земята, ту утихваше, а въздухът беше хапливо студен. Майката потрепери и също потърка ръце. Като стъпваше безшумно, тя се върна във вътрешността на вагона и напипа край фенера кибрита. Вратичката скръцна. Майката поднесе клечката към фитила, синьото пламъче запламтя и когато то се превърна в ярко, жълто езиче, майката го повдигна нагоре. После тя се приближи до печката, остави на нея фенера и като начупи сухи клони, ги пъхна в пещта. И след миг огънят с бумтене заблиза кюнеца.

Роуз от Шарън тежко се обърна на едната си страна и седна.

— Ей сега ще се облека — каза тя.

— Да беше полежала още малко, студено е още — рече майката.

— Не, ще стана.

Майката наля вода в кафеника и го сложи на печката, после сложи там и тигана с маста, та тя да се топи и стане готова за питките.

— Какво ти е? — тихо попита майката.

— И аз ще дойда с вас — отговори Роуз от Шарън.

— Къде?

— Да бера памук.

— Какво приказваш! — възкликна майката. — Не е за тебе тази работа.

— Не, ще дойда с вас. Твърдо съм решила.

Майката сложи кафето във водата.

— Розашарн, ти снощи не яде с нас палачинки. — Роуз от Шарън мълчеше. — И какво така ти текна да береш памук? — Дъщерята пак не отговори. — Заради Ал и Аги ли? Заради тях ли? — Сега майката втренчено я погледна. — Остави тази мисъл. Съвсем не е нужно.

— Не, ще дойда.

— Е, добре. Само гледай да не се пресилиш… Ставай, татко! Събуди се, ставай!

Бащата замига и се прозя.

— Не можах да се наспя — изпъшка той. — Снощи си легнахме чак в единайсет.

— Живо, живо. Ставайте всички, вървете да се миете.

Обитателите на вагона не се разсъниха веднага. Те бавно изпълзяваха изпод одеялата, гушеха се, обличаха си дрехите. Майката наряза сланина на парчета във вехтия си тиган.

— Ставайте, вървете да се миете — повтори заповеднически тя.

В другия край на вагона, в половината на Уейнрайтови, лумна светлина, чу се чупене на клони.

— Мисис Джоуд! — извикаха оттам. — Ставаме вече. Скоро ще бъдем готови.

Ал измърмори:

— За какъв дявол се надигнахме толкова рано?

— Собственикът има само двайсет акра — каза майката. — Трябва да отидем там по-рано. Памукът е малко. Трябва да побързаме, иначе за нас нищо няма да остане. — Майката подканяше всички и сама бързаше, за да не се забавят със закуската. — Пийте кафето си — рече тя. — Време е вече да тръгваме.

— По тъмно не се бере памук, майко.

— Да, но трябва утрото да ни свари там.

— Ще бъде още влажно.

— Дъждът не валя много. Пийте по-скоро кафето си. Ал, като закусиш, приготви колата. — Тя извика: — Мисис Уейнрайт, готови ли сте?

— Закусваме. Ей сега излизаме.

Лагерът се събуди. Край палатките горяха огньове. Над вагоните се издигаше дим от кюнците.