Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Майката вдигна глава.

— Слава богу, покривът не тече — рече тя. — А палатката колкото и да е хубава, все ще протече. Мисис Уейнрайт, не слагайте много вода.

Роуз от Шарън лежеше неподвижно на дюшека.

Свалиха й пантофките и й разтриха краката. Мисис Уейнрайт се наведе над нея.

— Боли ли те нещо? — попита тя.

— Не. Просто не ми е добре. Зле се чувствувам.

— Имам лекарство и амоняк — каза мисис Уейнрайт. — Ако ви потрябват, услужете си, моля.

Роуз от Шарън цялата затрепери.

— Майко, завий ме, студено ми е. — Майката събра всички одеяла и я затрупа с тях. Дъждът силно трополеше по покрива.

Мъжете се върнаха с грамадни наръчи клони. От полите на шапките и от саката им се стичаше вода.

— Вали, брей, не се шегува! — възкликна бащата. — На мишка ме направи.

Майката каза:

— Да бяхте отишли още веднъж! Клоните бърже горят. Скоро ще мръкне. — Рути и Уинфийлд влязоха вир-вода мокри, оставиха клоните си върху купчината и тръгнаха към вратата. — Вие няма да ходите повече — спря ги майката. — Идете до печката да се изсушите.

Навън всичко беше сякаш сребърно от дъжда, мокрите пътечки блестяха. Стълбата на памука от час на час ставаха все по-черни и като че все повече се свиваха. Бащата, Ал и чичо Джон за кой ли път вече отиваха до върбалака и се връщаха с наръчи клони. Те оставяха клоните до вратата и чак когато купът стигна до тавана, решиха, че са донесли достатъчно, и отидоха край печката. Водата се стичаше на струйки от шапките върху раменете им. Пешовете на саката им бяха съвсем мокри, обувките жвакаха.

— Е, добре. Сваляйте всичко — рече майката. — Сварих ви кафе. Сега ще ви дам сухи комбинезони. Хайде, преобличайте се, не стойте така.

Вечерта дойде рано. Хората във вагоните се бяха натъпкали един до друг, заслушани в поройния дъжд, който чукаше по покривите.

Над високите планини край брега и долините се надвесиха откъм океана сиви облаци. Високо над земята вятърът духаше яростно и безшумно, в храсталаците свиреше, в горите виеше. Облаците се разпокъсаха, застанаха на слоеве в небето като сиви скали, а после се сляха в плътна пелена и ниско надвиснаха над земята. Тогава вятърът стихна и престана да безпокои тежката, непроницаема маса от облаци. Дъждът отначало валеше от време на време — ту спираше, ту отново започваше, а после лека-полека преустанови паузите си и заваля с едно и също непрекъснато темпо — дребни капки, които упорито чукаха по земята, дъжд като сива пелена, през която нищо не се виждаше — пелена, която превръщаше деня във вечер. Сухата земя се напои с влага и почерня. Земята пи дъжд два дни и утоли жаждата си. Тогава навсякъде се образуваха локви, а в ниските места по полето — цели езера. Мътната вода в тези езера се издигаше все по-високо и по-високо, а упоритият дъжд шибаше лъщящата й повърхност. Накрая планините отказаха да приемат повече влага и ручеите, течащи из клисурите, се сляха в потоци, които с рев се втурнаха в долините. Дъждът упорито шибаше земята. Ручеите и малките рекички подронваха корените на върбите и другите дървета, накланяха ги чак до водата, изтръгваха от корен тополите и ги поваляха. Мътната вода се въртеше край бреговете, преля над тях и нахлу в полята, градините, нивите, където се чернееха памучните стръкове. Равните поля се превърнаха в езера — големи, сиви, и дъждът не преставаше да шиба повърхността им. После водата заля пътищата; колите бавно се движеха по тях, пръскайки пред себе си вода и оставяйки зад себе си мътни, пенещи се следи. Дъждът шумолеше по земята и потоците се пенеха, приемайки все нови и нови ручейчета от планините.

Когато дъждът бе току-що започнал, преселниците се изпокриха по палатките си и седейки там, си казваха: скоро ще спре. И се питаха: колко ли още ще продължи?

А когато водата се разля навсякъде, мъжете излязоха на дъжда с лопати и направиха малки вадички около палатките. Дъждът плющеше по брезента и накрая го накваси толкова, че дъждовните струйки затекоха вътре. После дъждът развали вадичките, водата навлезе в палатките и намокри дюшеците и одеялата. Хората седяха с мокри дрехи. Те редяха сандъците един върху друг и слагаха между тях дъски. И седяха на тези дъски ден и нощ.

Край палатките стояха стари автомобили и водата направи негодни магнетите им, карбураторите. Малките сиви палатки бяха заобиколени от езера. И накрая хората решиха, че трябва да се махат оттук. Но моторите не се запалваха, защото проводниците бяха овлажнели; а тези, чиито мотори още работеха, затъваха в дълбоката кал. И хората цапаха из водата, носейки мокрите си одеяла. Те вървяха, понесли на ръце децата и най-старите. И плевниците по по-високите места бяха претъпкани с хора — треперещи, отчаяни.