Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Той беше добър — каза майката.

Том продължи:

— Помня и как почна да цитира и светото писание. Учудих се: не ми прилича това да е от религиозна книга — не се споменаваха нито грешници, нито адски мъки. Той два пъти повтори това и аз запомних всичко. То е от „Еклезиаста“.

— А за какво пише там?

— Ето за какво: „Двамината са по-добре от единия, защото имат добро възнаграждение за труда си. Ако единият от тях падне, другият ще вдигне другаря си. Но тежко томова, който падне и няма кой да го вдигне.“ Така се казва в началото.

— А по-нататък? — попита майката. — Казвай, Том.

— Остава още малко. То е: „Също тъй, когато лежат двамина, на тях им е топло, а един ли си — как ще се сгрееш? И ако някой би те надвил, когато си сам, двамина ли сте — ще му устоите, тъй както двойният конец по-трудно се къса от единичния.“

— И това ли е от същата книга?

— Да, Кейси казваше, че е от „Еклезиаста“.

— Шш-т… слушай.

— Това е вятърът, майко. Знам, че е вятърът. И ето още какво си мислех: в свещените книги се говори много за бедните, за това, че ако нямаш нищо, скръсти ръце на гърди и прати всичко по дяволите — като умреш, на онзи свят ще ти поднасят сладолед в златно блюдо. А тук, в „Еклезиаста“, се казва друго: на двамината по-добро възнаграждение за труда им ще се въздаде.

— Том — попита тя, — какво си решил да правиш?

Том дълго мълча.

— Все си спомням правителствения лагер — как там хората сами се справяха с всичко… Ако някой намисли да се бие — в миг предотвратяват това и никакви полицаи, никой не те заплашва с револвер. Но такъв ред не може да се създаде с полицаи. И ето какво си мисля: защо да не бъде навсякъде така? Да пратим по дяволите полицаите, те са ни чужди. Да се трудим всички заедно за своя собствена полза, да работим на своя земя.

— Том — повтори майката, — какво си решил да правиш?

— Това, което правеше Кейси.

— Но нали него го убиха.

— Да — каза Том. — Той не успя да избегне удара. Но не вървеше против закона. Много мислих тук за това. Ето, живеем като свине, а наоколо хубавата земя стои на угар или пък някой владее милион акра от нея, а сто хиляди дребни фермери гладуват. И защо, мисля си, не се съберем всички заедно и не надигнем глас, както викаха онези край фермата на Хупър?

Майката рече:

— Ще те подгонят като див звяр. Както направиха с малкия, клет Флойд.

— И така, и иначе ще ме подгонят. Целия народ подгониха.

— Том… никого ли няма да убиеш повече?

— Никого. Ето какво мисля: щом вече съм беглец, може… Но не, майко, още не съм разбрал нито едно нещо както трябва. Не ме тревожи сега. Не бива.

Двамата млъкнаха, седейки в черната като сажди тъмнина под храстите. После майката каза:

— Как ще знам къде си и какво правиш, Том? Ако те убият, от кого ще науча? Или ако те осакатят, кой ще ми каже това?

Том горчиво се разсмя.

— Може Кейси право да е казвал: човек няма своя душа, а само частичка от голямата душа — общата… Тогава…

— Тогава какво?

— Тогава това няма да има значение. Тогава и в мрака ще ме почувствуваш. Ще бъда навсякъде — където и да погледнеш. Като се надигнат гладните на борба за къшей хляб, ще бъда с тях. Където някой полицай замахне с палка, там ще бъда и аз. Ако Кейси е говорил истината, значи, и аз ще бъда с тези, които няма да изтърпят и ще завикат. Децата, като изгладнеят, ще дотичат в къщи и аз ще се смея заедно с тях — ще се радвам, че вечерята е готова. И когато нашият народ почне да се храни с хляба, който сам е посял, когато почне да живее в къщите, които сам е построил — там ще бъда и аз. Разбираш ли? Ех, дявол да го вземе! Разбъбрих се досущ като нашия Кейси. Много мислих за него напоследък — сигурно затова. Понякога дори ми се струва, че го виждам пред себе си.

— Не, не разбирам за какво ми говориш — каза майката. — Не мога да те разбера.

— И аз още не разбирам всичко както трябва, майко — отговори Том. — Такива мисли ми дойдоха в главата — това ти и разправих. Когато стоиш на едно място, какво ли не ти идва на ума… Е, време е да се връщаш.

— Вземи парите.

Том замълча.

— Добре — отговори след малко той.

— Том, а когато всичко се оправи, ще се върнеш ли? Ще ни намериш ли?

— Разбира се — отвърна той. — Е, ставай. Дай ръка. — Той й помогна да намери изхода. Тя здраво стисна китката му. Том отмести сплетените стъбла встрани и изпълзя след нея. — Ще вървиш през нивата до смокинята и тогава ще преминеш през рекичката. Сбогом.

— Сбогом — отговори майката и бързо закрачи напред. Сълзи пареха очите й, но тя не плачеше. Вървеше през храстите, без каквато и да е предпазливост, тъпчейки шумно листата. От мътното небе запръска дъжд, капките бяха редки и едри, те падаха тежко върху сухите листа. Майката се спря и застана неподвижно сред мокрите храсти. Сетне тя свърна към гъстите диви къпини; направи две-три крачки, после се обърна и бързо тръгна към лагера. Излезе от храсталака край отводнителната тръба, изкачи се по насипа и се намери на пътя. Дъждът стихна, но небето беше цялото покрито с облаци. Майката чу зад себе си стъпки и рязко се обърна. По шосето се плъзна лъч на джобно фенерче. Тя продължи пътя си, но скоро я настигна някакъв човек. Той не насочи лъча нагоре — да й свети в лицето, беше неучтиво.