Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Майката долови предпазливи стъпки някъде вляво от себе си и застана нащрек. Тя отдели ръцете си една от друга и изпъна шия, за да чуе по-добре. Шумоленето стихна и чак дълго след това се разнесе отново. Един клон драсна по сухите листа. Майката видя как някаква тъмна човешка фигура излезе от гъсталака и тихо се упъти към отводнителната тръба. Черният отвор изчезна, после човекът отстъпи назад. Майката едва чуто го извика: „Том!“ Човекът замръзна на мястото си, той застана така неподвижно, така ниско се приведе до земята, че можеше да го вземеш за пън. Майката повтори: „Том, Том!“ — и чак сега той мръдна.

— Ти ли си, майко?

— Да… Аз съм. — Тя стана и тръгна насреща му.

— Не е трябвало да идваш — рече той.

— Исках да те видя, Том. Да ти кажа нещо.

— Пътечката е съвсем близо — каза той. — Ако мине някой, ще ни забележи.

— А нима ти не знаеш място, където…

— Има, но ако… ако те видят с мен… тогава пялото семейство ще пострада.

— Трябва да ти кажа нещо, Том.

— Е, добре, върви след мен. Само че по-тихо. — Той прецапа съвсем спокойно рекичката; майката не изоставаше от него. Той я изведе през върбите в една нива от другата страна на гъсталака и закрачи по разораната земя. Тъмните стръкове памук рязко се открояваха върху почвата, тук-таме по тях висяха пухкави къделки. Двамата изминаха по края на нивата още около четвърт миля, после отново свиха към храстите.

Том се приближи до едни гъсто израсли диви къпини, сниши се и отмести сплетените стъбла встрани. — Трябва да пропълзиш вътре — каза той.

Майката се вмъкна на четири крака. Тя усети под ръцете си пясък. Храстите тук образуваха нещо като пещера и вече не закачаха косите и роклята й. Ръката й напипа одеялото на Том. Той прикри със сплетените стъбла входа. Вътре стана съвсем тъмно.

— Къде си, майко?

— Тук. Тихо, Том.

— Нищо, не се безпокой. Вече съм свикнал — живея като заек.

Тя чу как той маха вестника от чинията.

— Пържоли — каза тя. — С пържени картофи.

— Охо-о! И при това топли!

Майката не можеше да го види в тъмнината, но чуваше как той отхапва месото, дъвче, гълта.

Тя нерешително почна:

— Том… Рути всичко издрънка. — Той се задави.

— Рути? Защо?

— Тя не е виновна. Сбила се с някакво момиче, заплашила го: „Брат ми ще убие твоя брат.“ Нали знаеш как правят децата… После рекла: брат ми вече е убил един човек и сега се крие.

Том слушаше майка си и се смееше.

— А аз като дете плашех всички с чичо Джон, само че той не искаше да се застъпва за мен. Малко ли ги дрънкат такива децата. Глупости са това, майко.

— Не, не са глупости — отвърна тя. — Децата го издрънкат, после стигне до ушите на възрастните, те също почнат да дрънкат и току-виж, някой поискал да разбере каква е работата, събрал хора и тръгнал да те търси. Не, Том, трябва да се махнеш оттук.

— Аз мислех да направя това още отначало. И сега не съм спокоен — ще видят, че носиш тук храна и ще те проследят.

— Знам, знам. Но все ми се иска да бъдеш при мен… Страхувам се за теб. И сега не мога да те видя — как е лицето ти?

— Добре, заздравява.

— Ела по-близо, Том, Дай да го пипна. Ела към мен. — Той припълзя до нея. Ръката й намери в тъмното главата му, пръстите й опипаха първо носа, после лявата буза. — Белегът е доста голям. И носът ти е счупен.

— Може пък да е за хубаво. По-трудно ще ме познаят. Ако не бяха отпечатъците ми във Вашингтон, щеше да бъде съвсем добре. — Той отново започна да яде.

— Шш-т! — каза тя. — Слушай!

— Това е вятърът, майко. Вятърът. — Дърветата край рекичката зашумяха.

Майката се премести още по-близо до мястото, откъдето се чуваше гласът на сина й.

— Дай, Том, дай да те докосна още веднъж. Толкова е тъмно, сякаш съм сляпа. Искам да те запомня, нека поне пръстите ми да те помнят. Трябва да се махнеш оттук, Том.

— Да. Знаех от самото начало, че ще трябва да се махна.

— Добри пари изкарваме — каза тя. — Поскътах нещичко. Вземи, Том. Тук са седем долара.

— Няма да ги взема. Не бива, ще мина и без тях.

— Вземи ги, Том. Ако си отидеш без пари, няма да спя спокойно. Може да ти потрябват за автобус или за нещо друго. Искам да се махнеш далеч оттук. На триста-четиристотин мили.

— Няма да взема парите.

— Том — строго каза майката. — Ще ги вземеш. Чуваш ли? Нямаш право да ме мъчиш.

— Не е хубаво, дето ми даваш тези пари, майко.

— Все си мислех: може да се озовеш в някой голям град. Да кажем, в Лос Анжелис. Там няма да те търсят.

Том се усмихна.

— Слушай, майко. Ето, аз се крия тук, седя ден и нощ сам-самичък. Сещаш ли се за кого мисля непрекъснато? За Кейси! Той обичаше да приказва и често ми досаждаше с това. А сега мисля за него и си спомням всяка негова дума. Спомням си как на времето се е отлъчил в пустинята да намери изгубената си душа 66 66 Да намери изгубената си душа — намек за библейската легенда, според която след кръщаването си Христос се оттегля в пустинята и четиридесет дни и нощи отбива изкушенията на Сатаната (Евангелие от Матей, гл. 4). , а се оказало, че няма нищо на света, в което да няма частица от душата му — че тя е навсякъде. Има, казва, една голяма душа в света, а частица от нея съм аз. Пустинята, казва, с нищо няма да ми помогне, защото тази частица трябва да се слее с целия свят. Чудно нещо — как съм запомнил всичко. Когато говореше тези неща, хич не го и слушах. Но сега сам разбирам: човек не може да живее в самота.