Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Джоудови получиха половината на един от крайните вагони. Предишните обитатели бяха оставили тук газена тенекия с кюнец, изведен навън през една дупка в стената. В ъглите на вагона беше тъмно дори при отворена врата. Майката отдели своята половина с брезента.

— Тук е хубаво — каза тя. — По-хубаво беше само в правителствения лагер.

Всяка вечер тя постилаше на пода дюшеците и всяка сутрин отново ги сгъваше. И всеки ден семейството отиваше на нивата да бере памук, и всяка вечер то имаше месо за вечеря. Една събота Джоудови отидоха в Тюларе и купиха оттам чугунена печка, нови комбинезони за Ал, бащата, Уинфийлд и чичо Джон и рокля за майката, а най-хубавата й рокля дадоха на Роуз от Шарън.

— Тя стана толкова пълна! — рече майката. — Защо да й купуваме нова? Да харчим парите на вятъра.

На Джоудови им провървя. Те пристигнаха тъкмо навреме и успяха да си намерят място в един от вагоните. Цялата поляна сега беше осеяна с палатките на пристигналите по-късно, а обитателите на вагоните се считаха вече за по-стари жители и дори за нещо като местна аристокрация.

Тясната рекичка течеше край поляната; тя ту се губеше сред върбите, ту отново се появяваше. От всеки вагон към нея водеше твърдо отъпкана пътека.

Между вагоните бяха опънати въженца и всеки ден на тях се сушеше пране.

Вечер берачите се връщаха от работа, носейки под мишница сгънатите памучни чували. Отбиваха се в бакалницата до кръстопътя, където винаги имаше много купувачи.

— Е, как сте днес?

— Добре. Три долара и половина. Да можем да се задържим повече тук… Децата ще се научат, ще станат добри берачи. Майка им уши две торбички. Големите чували не са за тях. Като си напълнят торбичките, изсипват ги в чувалите на големите. Уши ги от стари ризи. Юначета — добре работят.

Майката се приближи до тезгяха, на който продаваха месо, вдигна пръст към устните си, подуха на него, мислейки напрегнато.

— Май че ще трябва да взема свински пържоли. Как ги давате?

— Трийсет цента фунтът, мадам.

— Дайте ми три фунта. И месо за супа — но по-хубаво парче. Утре дъщеря ми ще свари супата. Дайте ми и бутилка мляко за нея. Тя просто не може да диша без него. Ще си има дете. Казаха й да пие повече мляко. Чакайте да си помисля… картофи имаме.

До тезгяха се приближи бащата с кутия сироп в ръце.

— Да го вземем ли? — попита той. — Ще направиш палачинки.

Майката се намръщи.

— Е, добре… ще го вземем. Турете и това в сметката. Така… маста ще ни стигне.

Дотича Рути с две големи кутии бисквити. Очите й гледаха тъжно и стига майка й да кимнеше — утвърдително или отрицателно, — тази тъга щеше да се превърне във възторг или да прерасне в трагедия.

— Майко… — Тя вдигна двете кутии, въртейки ги насам-натам, сякаш с това искаше да каже: „Виж ги какви са хубави.“

— Остави ги, отдето си ги взела…

Погледът на Рути стана трагичен. Бащата рече:

— Та те струват само по пет цента. Децата днес работиха добре.

— Ами тогава… — Очите на Рути почнаха да пламтят от възторг. — Бива.

Рути се завтече към вратата. Но още нестигнала дотам, тя хвана Уинфийлд за ръка и го измъкна навън в мрака.

Чичо Джон попипа едни платнени ръкавици, с жълта кожа от долната им страна, премери ги, свали ги и ги остави. После лека-полека той се премести към онази част от тезгяха, зад която бяха наредени спиртните напитки, и почна с интерес да чете етикетите им. Майката забеляза това.

— Татко — каза тя и кимна нататък.

Бащата бавно се приближи до чичо Джон.

— Какво, Джон, пак ли те тегли насам?

— Не.

— Потърпи до края на беритбата — рече бащата. — Тогава така ще се напиеш, че и дяволите ще ти завидят.

— Не ми се ще — каза чичо Джон. — Работя много, спя добре. Сънищата не ме мъчат.

— Защо тогава окото ти е все в бутилките?

— Ами, дори не ги забелязвам. Чудна работа! Иска ми се да си накупя какво ли не. И в същото време сякаш нищо не ми трябва. Да кажем, ей тази самобръсначка. Или пък онези ръкавици. Страшно евтини.

— Нали не можеш да береш с тях памук… — забеляза бащата.

— Знам. Самобръсначката също не ми трябва. Но тук всичко тъй те примамва, че и да ти трябва, и да не ти трябва, ще си го купиш.

Майката им извика:

— Хайде да си вървим. Накупих всичко. — Чантата й беше пълна.

Чичо Джон и бащата взеха по нещо, за да й помогнат.

Рути и Уинфийлд чакаха до вратата с възторжени очи, натъпкали устата си с бисквити, така че и двете им бузи се бяха издули.

— Сега няма да могат да вечерят — каза майката.