Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— А ти? — попита майката.

— Видя ли храсталака край брега? Там може да се скрия, никой няма да ме види. А вечер ще ми носите храна. Малко по-далеч има отводнителна тръба. Ще видя дали може да се спи в нея.

Бащата рече:

— С удоволствие бих брал памук. Слава богу, позната работа!

— Във вагоните сигурно е хубаво — каза майката. — Чисто, сухо. А ти наистина ли мислиш, че можеш да се скриеш там, в храстите?

— Разбира се. Добре ги разгледах, като минавахме край тях. Ще си избера място и ще остана там, а като ми оздравее лицето, ще напусна скривалището си.

— Но нали ще ти останат белези — рече майката.

— Голяма работа. Та кой няма белези!

— Веднъж набрах четиристотин фунта — каза бащата. — Наистина тогава реколтата беше добра. Ако отидем всички да берем, доста парици ще си имаме.

— И месо — добави Ал. — А какво ще направим сега?

— Върни ни обратно до вагоните, ще преспим в камиона — рече бащата. — А от утре — на работа. Виждам кутийките на памука дори в тъмното.

— А Том? — попита майката.

— Майко, не мисли за мен. Ще взема със себе си едно одеяло. Като тръгнете назад — гледайте внимателно. Там има отводнителна тръба. Ще ми носите на това място нещичко за хапване — хляб, картофи, каша. Ще ми донасяте храната и ще я оставяте. После ще я вземам.

— Кой знае дали ще бъде добре така…

— Според мен той има право — каза бащата.

— Разбира се, че имам право! Лицето ми ще оздравее, ще напусна скривалището си, ще бера памук заедно с вас.

— Е, добре — съгласи се майката. — Само внимавай, моля те, бъди предпазлив. Да не те зърне някой.

Том се промъкна до задния край на камиона.

— Ще взема ей това одеяло. Майко, значи, ще търсиш отводнителната тръба, когато тръгнете назад.

— Пази се, моля те — каза тя. — Оглеждай се, пази се.

— Ще се пазя ами! — рече Том. — Как да не се пазя! — Той се прехвърли през задния капак и закрачи към брега. — Лека нощ! — извика той.

Майката видя как силуетът му се сля с тъмнината и се изгуби сред храсталака край брега.

— Господи! Дано не се случи нещо още по-лошо — промълви тя.

Ал попита:

— Ще се върнем ли назад?

— Да — отговори бащата.

— Само че по-бавно — рече майката. — Искам да видя тръбата, за която каза той. Да не я пропусна.

Ал дълго въртя камиона напред-назад по тесния път, докато успя да завие обратно. Той бавно потегли към товарните вагони. Фаровете на колата осветиха малки стълбички под широките врати на вагоните. Във вагоните беше тъмно. Наоколо цареше тишина. Ал угаси фаровете.

— Вие с чичо Джон ще се качите горе — каза той на Роуз от Шарън. — А аз ще спя в кабината.

Чичо Джон помогна на бременната да се качи през задния капак. Майката събра наедно съдините, така че сега горе стана малко по-широко. Всички легнаха край задния капак, наблъскали се един до друг.

В един от вагоните, хълцайки конвулсивно, заплака бебе. На пътя дотича отнякъде куче — то душеше земята и като достигна камиона на Джоудови, бавно го заобиколи. Откъм рекичката се носеше тихият ромон на водата.

„Търсят се берачи на памук!“ — плакати край пътищата, листчета — оранжеви листчета; „Търсят се берачи на памук!“

Тук пише по кой път да се върви: ей по този.

Тъмнозелените стъбла стават по-жилави, кутийките здраво държат тежките топки, които напират навън като царевични зърна.

Веднъж само да стигнем до тези кутийки. Да ги докоснем внимателно, с върховете на пръстите.

Аз бера бърже.

Ето с кого трябва да поприказваме — да вървим.

Идвам да бера памук.

Имаш ли чувал?

Нямам…

Ще ти удържа за чувала един долар. Ще си го прихвана след първите сто и петдесет фунта. Първа беритба — осемдесет цента за сто фунта. Втора беритба — деветдесет. Ето ти чувала. Значи, струва един долар. Ако сега нямаш пари, ще си го прихванем след първите сто и петдесет фунта. Сам разбираш, че така трябва.

Разбира се, че така трябва. Хубав памучен чувал, ще върши работа до края на сезона. А когато се скъса отдолу, можеш да го обърнеш от другата страна. Този край ще зашиеш. Скъсаният пък ще разрежеш. А когато се скъсат и двата края — нали ще остане средата! После от чувала можеш да си направиш къси панталони. Или пижама. Излишно е да се приказва, памучният чувал е хубаво нещо.

Завържи го за кръста си. Възседни го, влачи го между краката си. Отначало е лесно да се влачи. Пръстите късат пухкавите главички, ръцете се пъхат в чувала, който се влачи между краката ти. Децата вървят подир теб; те нямат памучни чували — могат да вземат торби от зебло или просто да слагат памука си в чувала на баща си. Сега е малко по-тежък. Наведи се напред, влачи го подире си. Аз майсторски умея да бера памук. Пръстите си знаят работата, опипват чевръсто кутийката. Крачиш между редовете, разговаряш със съседите си, може и да си попееш, докато чувалът не е много тежък. Пръстите сами пипат. Пръстите — те си знаят работата. Очите гледат стръковете, а късаш памука, сякаш без да гледаш.