Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Том стана.

— Сега не може да го изпие, майко. После ще му го дадем.

Майката пое от него чашата и я сложи на перваза на прозореца.

— Да не сте посмели да го изпиете — рече строга тя. — То е за Уинфийлд.

— Не съм пила мляко кой знае откога — намръщено рече Роуз от Шарън. — А трябва да пия.

— Знам. Но ти си още на крака, а детето е на легло. Сгъсти ли се кашата?

— Да. Трудно я обръщам вече с лъжицата.

— Добре, сядайте да ядем. Ето захарта. На всеки по лъжичка. Кой както иска — или в кашата, или в кафето.

Том каза:

— Обичам кашата с пипер и сол.

— Сол има — рече майката. — Но пиперът се свърши.

Вече нямаше сандъци. Всички насядаха по дюшеците и все си сипваха каша в чиниите, докато най-сетне се показа дъното на котлето.

— Оставете малко и за Уинфийлд — напомни майката.

Уинфийлд се привдигна на дюшека, изпи млякото и апетитът му веднага се изостри. Той стисна котлето между коленете си, изяде всичко, каквото бе останало, и почна да стърже котлето с лъжицата си. Майката наля останалото мляко в една чаша и скришом го пъхна в ръцете на Роуз от Шарън. После насипа горещото черно кафе в чашите и почна да ги подава поред.

— Е, ще говорите ли, или не? — попита Том. Искам да ви чуя.

Бащата неуверено каза:

— Рути и Уинфийлд не бива да знаят това. Да ги изгоним, нали?

Майката рече:

— Не. Те, макар да са малки, сега трябва да се държат като възрастни. Няма какво да се прави. Рути, и ти, Уинфийлд, да не сте помислили да издрънкате нещо, за което сме приказвали, защото ще ни погубите.

— Няма, няма — отговори Рути. — Ние сме големи.

— Добре тогава, само че да не вдигате врява! — Чашите с кафе стояха на пода. Късият и широк пламък на фенера, който приличаше на крилце на пеперуда, хвърляше жълти отблясъци по стените.

— Хайде, говорете — рече Том.

Майката каза:

— Татко, говори ти пръв.

Чичо Джон отпи от кафето си. Бащата почна:

— Е, ти позна — намалиха заплащането. Пристигнаха и много нови берачи. Такива едни гладни, готови да работят за къшей хляб. Посегнеш към някоя праскова, а те под носа ти я грабват. Сега градината съвсем скоро ще бъде обрана. Като видят някое още необрано дърво, в миг се втурват към него кой колкото сила има. И се бият — видях с очите си! Един казва: „Дървото е мое“, а друг също претендира за него. Тези хора са пристигнали отдалеч — чак от Ел Сентро. Гладни като въшки. За парче хляб работят от сутрин до вечер. Казвам на контрольора: „Нима може да се плаща толкова малко — по два цента и половина на сандък?“ А той отговаря: „Ако не ви харесва, вървете си. Ще се намерят други вместо вас.“ А аз му казвам: „Те ще се понахранят малко и също ще си отидат.“ А той отговаря: „Голяма работа! Дотогава, докато се понахранят, градината ще е обрана.“ — Бащата млъкна.

— Дявол знае какво става — рече чичо Джон. — Казват, че тази вечер ще дойдат още двеста души.

Том попита:

— Е, а за онова какво се чува?

Бащата помълча известно време.

— Том — рече той накрая, — изглежда, че наистина си го убил.

— Така си и мислех. Не можах да разбера в тъмнината, но все пак почувствувах, че е станало така.

— Сега само за това приказват — рече чичо Джон. — Поставиха охрана, някои искат линчуване… разбира се, ако заловят човека.

Том обърна очи към децата. Те го гледаха почти без да мигат, сякаш се бояха да не изтърват нещо през времето, когато клепачите им са притворени. Том каза:

— Този човек… направи това, след като убиха Кейси.

Бащата го прекъсна:

— Сега разправят това другояче. Сега казват, че той пръв бил убил.

— А-а-а!

— Те насъскват всички срещу нас. Разните там виджиланти и тям подобни. Искат да намерят този човек.

— А знаят ли как изглежда той? — попита Том.

— Едва ли… Но казват, че бил ранен. Казват, че имал…

Том бавно вдигна ръка и докосна смазания си нос.

Майката извика:

— Но това, което приказват, съвсем не е вярно!

— Спокойно, майко — рече Том. — Иди да им доказваш, ако си нямаш работа, как е било всъщност. Каквото и да си измислят за нас виджилантите, всичко ще бъде вярно.

Майката следеше в полумрака лицето на Том, устните му.

— Ти обеща — каза тя.

— Майко, може би все пак аз… този човек да е по-добре да се махне? Ако… ако наистина този човек е направил нещо лошо, той би казал: „Е, окачете ми въжето. Заслужил съм си го.“ Но нали той нищо лошо не е направил! Все едно, че е видял сметката на някой пор, за какво да се разкайва?

Рути го пресече:

— Аз и Уинфийлд знаем всичко, майко. Защо той приказва за някакъв човек?