Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Том се засмя.

— Просто защото този човек не иска да му окачат въжето, тъй като, ако му се удаде и за в бъдеще такъв случай, не би го изпуснал. Освен това той не иска близките му да страдат зарад него. Трябва да се махна, майко.

Майката прикри с ръка устата си и се покашля.

— Не — каза тя. — Къде ще вървиш? На другиго не можеш да разчиташ като на близките си. Ще те скрием, ще се грижим да бъдеш винаги сит, докато ти зарасне лицето.

— Майко, но нали…

Тя стана.

— Никъде няма да вървиш. Ние ще те откараме оттук. Ал, ти ще прекараш камиона досами вратата. Вече обмислих всичко. Ще сложим един дюшек най-отдолу. Том бърже ще легне на него и тогава ще турим друг дюшек така, че да се образува нещо като колибка, а най-отгоре ще сложим нещо, което да те закрие. Ще оставим и малко място открая, за да ти влиза въздух. Не възразявай. Така ще направим.

Бащата недоволно изрече:

— Сега, види се, мъжът дума не може да продума. Разправя се като губернатор. Чакай ти, ще се настаним някъде за постоянно, тогава ще играе дървеният господ.

— Ще дойде и това време, не се безпокой — отвърна майката. — Ставай, Ал. Вече е съвсем тъмно.

Ал излезе да докара камиона. Той мислеше как да направи маневрата и като даде заден ход, прекара колата до самата врата на къщичката.

Майката рече:

— Бърже сега!

Бащата и чичо Джон прехвърлиха през задния капак един дюшек.

— Сега другия.

Те вдигнаха другия дюшек.

— Хайде, Том, по-скоро!

Том бързо се прехвърли през капака и скочи в камиона. Той оправи долния дюшек, а с горния се прикри. Бащата наклони горния, за да стане нещо като колибка. В цепнатините между дъските на капака можеше да се гледа пътят. Бащата, Ал и чичо Джон бързо товареха останалите вещи: над дюшеците сложиха одеяла, отстрани поставиха кофите, отзад разстлаха третия дюшек. Тенджерите, тиганите, дрехите бяха сложени накуп, защото нямаше вече сандъци. Товаренето беше почти завършено, когато до камиона, държейки пушка в свитата си ръка, се приближи един караулен.

— Какво правите тук? — попита той.

— Заминаваме — отговори бащата.

— Защо?

— Предлагат ни работа… добра работа.

— Така ли? Къде?

— Край Уийдпач.

— Я почакайте да ви поразгледам. — Той освети с фенерчето си първо лицето на Ал, после лицето на бащата, после лицето на чичо Джон. — Ас вас нямаше ли още един?

Ал отвърна:

— Този, когото докарахме с нашия камион ли? Нисък, с бледо лице?

— Да, май че така изглеждаше.

— Качихме го на идване, да не върви пеш. Още отзарана си отиде, когато намалиха заплащането.

— Та как, казваш, изглеждаше той?

— Нисък, с бледо лице.

— А лицето му днес не беше ли разбито?

— Не забелязах подобно нещо — отговори Ал. Бензиновата помпа работи ли още?

— Работи. До осем часа.

— Сядайте — извика Ал. — Ако искате да пристигнем в Уийдпач призори, трябва да побързате. В кабината ли ще седнеш, майко?

— Не, ще седна отзад — отвърна майката. — Татко, ела и ти тук. А в кабината да бъдат Розашарн, чичо Джон и Ал.

— Татко, дай ми талона — рече Ал. — Ще се опитам да взема срещу него бензин, може да се съгласят.

Караулният гледа подир тях, докато завиха наляво, към бензиновата помпа.

— Два галона — каза Ал.

— Изглежда, пътят ви не е дълъг.

— Да, наистина. Ще ми дадете ли бензин срещу талона?

— Впрочем… това не е позволено.

— Чуйте, мистър — рече Ал. — Предлагат ни добра работа, трябва да побързаме, та да пристигнем там още тази нощ. Ако не успеем — други ще ни я грабнат. Бъдете тъй добър, заменете ни талона!

— Е, добре. Само че го подпишете.

Ал скочи на земята и заобиколи камиона отпред.

— Разбира се, ще го подпиша. — Той отвинти капачката и наля в радиатора вода.

— Два галона ли?

— Да.

— Къде отивате?

— На юг. Обещават ни работа.

— Така ли? Сега работа — искам да кажа прилична работа — трудно се намира.

— Там имаме познат — каза Ал. — Не отиваме напразно. Е, хайде, довиждане. — Камионът зави и като подскачаше по дупките на непавираната алея, излезе на пътя. Слабите фарове заплъзгаха лъчи по настилката; проводникът на десния фар не беше в изправност и фарът непрекъснато мигаше. При всяко друсане съдините, сложени най-отдолу в камиона, подрънкваха и извънтяваха.

Роуз от Шарън тихо застена.

— Зле ли ти е? — попита чичо Джон.

— Да. Все ми е зле. Да можех да си почина някъде, на някое хубаво място. И кой ни дявол караше да напускаме дома си! Ако си бяхме в къщи, Кони щеше да си стои при нас. Щеше да почне да учи, щеше да се настани на работа. — Ал и чичо Джон мълчаха. Не им беше удобно да говорят пред нея за Кони.