Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

До боядисаната с бяла боя врата към камиона се приближи пазачът.

— Отивате ли си? — попита той.

— Да — отговори Ал. — Отиваме на север. Намерихме работа.

Пазачът насочи лъча на фенерчето си към камиона, сетне вътре под брезента му. Майката и бащата, без да мърдат, гледаха яркия лъч.

— Е, добре. — Пазачът отвори вратата. Камионът зави наляво и пое към широкото шосе номер 101, което вървеше успоредно на крайбрежието — от север на юг.

— Знаеш ли накъде да караш? — попита чичо Джон.

— Не — отговори Ал. — Карам, накъдето ми очи видят. До гуша ми дойде вече тая работа.

— Скоро ще раждам — със заплаха в гласа каза Роуз от Шарън. — Намерете най-сетне хубаво място.

По нощния въздух можеше да се предположи, че скоро ще настъпят първите студени дни. Листата на овощните дървета край шосето вече бяха почнали да капят. Майката седеше върху покъщнината, облегнала се на страничния капак, бащата — с лице към нея.

Майката извика на Том:

— Е, как си, добре ли?

Той отговори с приглушен глас:

— Малко е тесничко. Отминахме ли фермата?

— Ти там внимавай, бъди по-предпазлив — рече майката. — Може някъде да ни спрат.

Том повдигна края на горния дюшек. Някъде в полумрака на камиона звънтяха тенджери.

— Веднага мога да пусна дюшека — каза той. — А освен това не ми се иска да седя в този капан. — Той се подпря на лакът. — Господи, доста студеничко стана, нали?

— Събират се облаци — рече бащата. — Казват, че зимата тази година ще дойде рано.

— А нима катериците правят високо гнездата си и тревата вече е пръснала семена? — попита Том. — Какви ли не признаци си измислят хората! Обзалагам се, че все ще се намери някой, който предсказва времето пък по скъсани долни гащи.

— Кой знае — отвърна бащата. — Но аз вече усетих зимата. А за да си сигурен каква ще бъде тя, трябва да си прекарал тъдява много години подред.

— Къде отиваме сега? — попита Том.

— Не знам. Ал зави наляво. Май че караме по същия път, по който дойдохме във фермата.

Том каза:

— Не знам кое е по-добре. Ако караме по главното шосе, по-често ще се натъкваме на полицаи. Като ме видят с такова лице, веднага ще ме приберат. Защо да не свием по някой чер път?

Майката рече:

— Почукай на Ал. Нека спре.

Том почука с юмрук по стената на кабината; камионът спря на края на пътя. Ал слезе и се приближи до задния капак. Рути и Уинфийлд подадоха носове изпод одеялата.

— Какво има? — попита Ал.

Майката рече:

— Трябва да решим какво да правим. Дали да ударим по черните пътища? Том мисли, че така ще е по-добре.

— Заради лицето ми — добави Том. — Всеки ще ме познае. Още първият срещнат полицай ще ме арестува.

— Накъде да карам тогава? Мислех да карам на север. Идваме от юг.

— Добре, на север — рече Том. — Само че по черни пътища.

Ал попита:

— Може и да спрем някъде, да пренощуваме и утре сутрин да продължим, а?

Майката бързо изрече:

— Не, рано е още. Нека да се отдалечим още повече.

— Добре. — Ал влезе в кабината и камионът потегли.

Рути и Уинфийлд пак се покриха с одеялото. Майката извика:

— Добре ли е Уинфийлд?

— Добре е, разбира се — отговори Рути. — Спа.

Майката се облегна на капака.

— Чудна работа — сякаш сме зверове и бягаме от ловците. Станах лоша.

— Всички станахме такива — каза бащата. Всички. Видя ли как се биеха в градината? Хората се променят. В правителствения лагер не бяхме лоши.

Ал свърна по един чер път и жълтите светлини на фаровете затрепкаха по пръстта. Овощните дървета останаха назад и отстъпиха място на памучни ниви. Камионът измина сред полето още двадесетина мили, въртейки и извивайки насам-натам. После пътят тръгна по края на обрасла с храсти рекичка, сетне сви към един мост и отвъд него тръгна отново край брега. И скоро фаровете осветиха дълга редица червени товарни вагони без колела, а край самия път — грамадна табела с надпис: „Търсят се берачи на памук“. Ал намали скоростта. Том гледаше през цепнатините между дъските на капака. Когато камионът измина още четвърт миля, Том пак почука на стената на кабината. Ал спря на края на пътя и отново слезе.

— Какво има пак?

— Угаси мотора и ела тук — каза Том.

Ал се пъхна в кабината, отби към канавката, угаси мотора и фаровете. После се качи горе през задния капак.

— Готово — рече той.

Том си проби път сред котлетата и тиганите и коленичи пред майка си.

— Чуйте — каза той. — Тук търсят берачи на памук. Преди малко отминахме табела, на която пишеше това. Оттогава все мисля как да направим, че да остана при вас и никой да не пострада заради мен. Когато лицето ми оздравее, тогава няма какво да се безпокоим, но сега е опасно. Виждате ли вагоните? В тях живеят берачите. Може и за вас да се намери работа. Ще се настаните тук и ще живеете в ей такъв вагон.