Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Том!

— А? Какво? — Той се събуди, като че някой го бе тласнал. Погледна Роуз от Шарън. Очите й пламтяха от възмущение. — Какво ти е?

— Ти си убил човек!

— Да. Не викай. Искаш да чуят ли?

— Нека чуят! — викна тя. — Онази жена ми обясни всичко. Сега знам какво може да те сполети, като извършиш грях. Нима детето ми ще се роди здраво? Кони си отиде, мен не ме хранят както трябва… Не виждам мляко. — Тя истерично извика: — Ти си убил човек! Нима сега детето ми ще се роди здраво? Знам… то ще бъде изрод… изрод! Макар че никога не съм танцувала прегърната.

Том стана от дюшека.

— Тихо! — каза той. — Ще те чуят и ще дойдат.

— Нека! Детето ми ще бъде изрод. Макар че никога не съм танцувала така.

Том пристъпи към нея.

— Млъкни!

— Не се приближавай до мен! Не ти е за пръв път. И преди уби човек. — Лицето й почервеня. Тя с мъка изричаше думите си. — Не мога да те гледам! — Тя закри глава с одеялото.

Том чу конвулсивните й ридания, сподавени под одеялото. Прехапа устна и наведе очи. После отиде до дюшека на баща си. Под него имаше пушка — тежък дълъг уинчестър, тридесет и осем милиметров. Том го взе, провери има ли патрон в цевта, махна предпазителя и се върна на мястото си. Сложи уинчестъра на пода с приклада нагоре и цевта надолу. Риданията на Роуз от Шарън се превърнаха в тихи хлипания. Том легна отново и се покри с одеялото, покри разбитото си лице, като остави малко място, през което да диша. Той въздъхна:

— О господи, господи!

Край тяхната къщичка минаха автомобили, чуха са гласове.

— Колко мъже сте?

— Само ние тримата. А колко ще ни платите?

— Карайте до къща номер двайсет и пет. Номерата са на вратите.

— Добре, мистър. А колко ще ни платите?

— По два и половина цента.

— Как може такова нещо? За едно ядене няма да стигнат.

— Плащаме по два и половина цента. От юг идват двеста души, те ще се радват и на толкова.

— Не ви ли е грях от бога, мистър?

— Хайде, хайде. Ако сте съгласни — оставайте, ако ли не — прав ви път. Нямам време да се разправям с вас.

— Ама…

— Слушай. Не определям аз цената. Работата ми е да ви запиша. Ако искате да работите, заповядайте. Ако ли не — вървете си, както сте дошли.

— Номер двайсет и пет ли казахте?

— Да, двайсет и пет.

Том дремеше на дюшека. Събуди го някакво шумолене в стаичката. Ръката му посегна към уинчестъра и здраво стисна приклада. Той отметна одеялото от лицето си. До дюшека стоеше Роуз от Шарън.

— Какво искаш? — попита Том.

— Спи — отвърна тя. — Спи. Аз ще те пазя. Никой няма да влезе.

Миг-два той мълчаливо гледа лицето й.

— Добре — каза той и отново покри главата си с одеялото.

Майката се върна по здрач. Тя почука, преди да влезе, и рече: „Аз съм!“ — за да не изплаши Том. Тя отвори вратата и влезе; носеше малка торбичка. Том се събуди и седна на дюшека. Раната му бе засъхнала и така се бе стегнала по краищата, че кожата на бузата блестеше. Подпухналото ляво око почти не можеше да се отвори.

— Никой ли не е идвал? — попита майката.

— Не — отговори той. — Никой. А днес ви платиха по по-малко, нали?

— Откъде знаеш?

— Чух един разговор на алеята.

Роуз от Шарън погледна безучастно майка си.

Том я посочи с пръст.

— Майко, тя вдигна страшна врява. Мисли, че всичките беди ще се струпат само на нейната глава. Ако толкова я тревожа, ще трябва да се махна.

Майката се обърна към дъщеря си:

— Какво става с теб?

Роуз от Шарън измърмори с негодувание:

— Нима мога да родя здраво дете, когато стават такива неща?

Майката отговори:

— Е, стига! Стига! Знам какво ти е, знам, че и не може да бъде другояче, и все пак трябва да си сдържаш езика. — Тя се извърна към сина си. — Не й обръщай внимание, Том. Сега й е тежко, знам по себе си. Когато очакваш дете, каквото и да се случи, ти се струва, че е направено против теб; каквото и да кажат хората, го смяташ за обида. Не й обръщай внимание. И не може да бъде другояче. Просто такова й е състоянието.

— Не искам тя да се мъчи заради мен.

— Е, стига. Престани. — Майката остави торбичката на студената печка. — Днес почти нищо не изкарахме — каза тя. — Трябва да се махаме оттук. Том, нацепи ми дърва… Не. По-добре недей. Счупи ей този сандък — той е последният. Казах на другите да насъберат клони, като идват насам. Ще имаме за вечеря каша с малко захар отгоре.

Том стана и счупи последния сандък. Майката запали огъня — тя бе направила така, че той да гори точно под махнатото колело. Тя напълни едно котле и го сложи на печката. Водата в котлето, сложено точно над огъня, скоро зашушна и завря.