Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Сега черното петно на буреносния облак стоеше вече на хоризонта, окръжено от ярки звезди. Наоколо всичко отново притихна.

Том стъпи във водата и почувствува, че дъното пропада под краката му. Той махна два-три пъти с ръце и с голямо усилие се измъкна на срещуположния бряг. Мокрите дрехи лепнеха по тялото му. Том направи няколко крачки, водата зажвака в обувките му. Той седна, изу обувките си и изля водата. После изви крачолите на мокрия си панталон, свали сакото си и изстиска и от него водата.

Напред, до шосето, играеха светлинките на джобните фенерчета, които шареха край напоителния канал. Том се обу и като стъпваше внимателно, навлезе в окосената ливада. Обувките престанаха да жвакат. Той избра посоката инстинктивно и накрая стъпи на пътя от другата страна на ливадата; като се прокрадваше, той наближи правоъгълника на лагера.

Караулният, чул шум, извика:

— Кой е там?

Том се хвърли по очи на земята и замръзна на мястото си; лъчът светлина се плъзна над него. Том безшумно допълзя до къщичката на Джоудови. Вратата изскърца. И той чу гласа на майка си — спокоен, твърд, без никакви признаци на сънливост:

— Кой е?

— Аз съм, Том.

— Лягай по-скоро да спиш. Ал още го няма.

— Сигурно е намерил някое момиче.

— Лягай — тихо каза тя. — Постлах ти под прозореца.

Том намери мястото си и свали всичките си дрехи. Легна под одеялото и затрепери. Раната на изтръпналото му лице почна да го боли и болката зачука из цялата му глава.

Ал се върна чак след един час. Той внимателно се приближи до прозореца и настъпи мокрите дрехи на Том.

— Шш-т! — каза Том.

Ал прошепна:

— Не спиш ли? Къде си се измокрил така?

— Шш-т! — каза Том. — Утре ще ти разкажа.

Бащата се обърна по гръб и стаичката се изпълни с дебело, гръмогласно хъркане.

— Какъв си студен — рече Ал.

— Шш-т! Спи. — Сивият квадрат на малкото прозорче се открояваше в мрака.

Том не спеше. Нервите на лицето му оживяха и го защракаха, бузата го заболя нетърпимо, разбитият му нос отече и в него чукаше такава силна болка, сякаш тя разтърсваше и блъскаше насам-натам цялото му тяло. Той гледаше малкия квадрат на прозореца, видя как звездите бавно пълзят по небето и изчезват зад ръба на прозорчето. От време на време до слуха му достигаха стъпките на караулните.

Най-сетне някъде далеч закукуригаха петли и прозорецът засветля. Том докосна с крайчеца на пръстите отеклото си лице и Ал, обезпокоен от това движение, застена и забърбори нещо насън.

Лека-полека се развидели. В къщичките, наблъскани една до друга, се раздадоха първите утринни звуци: чупене на клони, тихо звънтене на тигани. Майката изведнъж се надигна и седна на дюшека. В сивкавата дрезгавина Том виждаше лицето й, подпухнало от съня. Тя дълго гледа в прозорчето. После отметна одеялото и посегна за роклята си. Все още седнала, тя я нахлузи на главата си, вдигна ръце и роклята се плъзна надолу. Майката стана и оправи роклята си до долу. После, като стъпваше предпазливо с босите си крака, тя се приближи до прозорчето и се спря пред него; пъргавите й пръсти разплетоха плитката, сресаха я и отново я оплетоха. Тя скръсти ръце на гърдите и остана няколко минути така, без да мръдне. Светлината, която влизаше през прозорчето, озаряваше лицето й. Майката се обърна, предпазливо мина между дюшеците и взе фенера. Вратичката му скръцна, тя поднесе клечката кибрит до фитила.

Бащата легна на хълбок и замига, гледайки към нея. Тя каза:

— Татко, колко пари получи още?

— А? Талон за шейсет цента.

— Ставай тогава. Иди да купиш мас и брашно. Хайде, по-скоро.

Бащата се прозина.

— Може бакалницата още да не е отворена.

— Като не е, ще им кажеш да я отворят. Трябва да ви нахраня. Скоро ще вървите на работа.

Бащата навлече комбинезона си и избелялото си сако. Той лениво излезе, като се прозяваше и протягаше.

Децата се събудиха и се заоглеждаха като мишлета наоколо, подали глави изпод одеялото. В стаичката стана малко по-светло. Но светлината още бе сива, дрезгава. Майката огледа дюшеците. Чичо Джон се събуди. Ал спеше дълбоко. Очите й се спряха на Том. Миг-два тя го гледа, после бързо пристъпи напред. Лицето на Том беше подпухнало, посиняло, на устните и брадичката се чернееше засъхнала кръв. Раната на бузата му се бе свила и стегнала.

— Том — прошепна майката, — какво ти е?

— Шш-т! — каза той. — Тихо. Сбих се.

— Том!

— Така се случи, майко.

Тя коленичи до него:

— В опасност ли си?

Той дълго не й отговори.