Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Към лагера се стичаше народ. В палатките запалиха фенерите. От кюнците на печките заизлиза дим. Джоудови се изкачиха по стълбичката и минаха в тяхната половина. Роуз от Шарън седеше на един сандък до печката. Тя я запали и чугунената печка се нагорещи до червено.

— Купихте ли мляко? — попита тя.

— Да. Ето го.

— Дайте ми го. От отзарана не съм пила.

— Тя мисли, че това е като лекарство.

— Така ми каза сестрата.

— Приготви ли картофите?

— Да, обелих ги.

— Трябва да ги опържим — каза майката. — Купих пържоли. Нарежи картофите и ги сложи в новия тиган. Сложи и малко лук. Мъже, вървете да се измиете и ми донесете кофа вода. А къде са Рути и Уинфийлд? И те трябва да се измият. Взехме им бисквити — рече майката на Роуз от Шарън. — По една голяма кутия.

Мъжете тръгнаха да се мият на рекичката. Роуз от Шарън наряза картофите в новия тиган и застанала до печката, обръщаше парченцата с върха на един нож.

Някой отметна силно края на брезентовата завеса. И зад нея се показа пълно, потно лице.

— Е, как са днес работите, мисис Джоуд?

Майката се обърна.

— Мисис Уейнрайт! Добър вечер. Добре. Три долара и половина. Дори малко повече — три долара и петдесет и седем цента.

— А ние изкарахме четири долара.

— Защо не — отвърна майката. — Вие сте повече хора.

— Да. Джоунас е вече голямо момче. Охо-о-о, какво виждам — пържоли!

Уинфийлд се шмугна през вратата.

— Майко!

— Почакай малко. Да, нашите обичат пържоли.

— А аз пък пържа бекон — каза мисис Уейнрайт. — Усещате ли миризмата му?

— Не. В картофите ми има лук — убива всяка друга миризма.

— Олеле, изгоря беконът! — извика мисис Уейнрайт и главата й изчезна зад завесата.

— Майко — повтори Уинфийлд.

— Какво искаш? Да не си преял с бисквити?

— Майко… Рути всичко издрънка.

— Какво издрънка?

— За Том.

Майката широко отвори очи.

— Издрънка ли? — Тя коленичи пред детето. — Уинфийлд… на кого каза тя?

Уинфийлд се смути. Той се дръпна назад.

— Тя издрънка малко, не всичко.

— Уинфийлд! Кажи, кому каза тя това?

— Тя… тя не изяде веднага бисквитите си, а си остави малко — както прави винаги. После почна да яде бавно от тях и да ме дразни: „Сигурно те е яд, че нищо не ти остана, а?“

— Уинфийлд! — викна майката. — Ще ми кажеш ли най-после каквото те питам? — Тя неспокойно се обърна към завесата. — Розашарн, иди да поприказваш с мисис Уейнрайт, та да не подслушва.

— А картофите?

— Аз ще ги наглеждам. Върви, върви! Иначе тя ще подслушва. — Роуз от Шарън, като влачеше тежко крака, мина от другата страна на брезента.

Майката каза:

— Хайде, Уинфийлд, говори.

— Нали говоря. Тя пояде малко, после почна да чупи всяка бисквита на малки парченца, та да има за по-дълго време…

— Е, а после, после!

— После дойдоха едни деца и й поискаха от бисквитите, но Рути продължаваше да си гризе по малко и не даде на никого. Тогава те се ядосаха, едно дете се спусна и й грабна цялата кутия.

Уинфийлд, бърже ми кажи, за каквото те питам.

— Нали ти разправям. Рути също се ядоса, втурна се след детето, удари го, удари и друго, ала после едно голямо момиче я натупа. Здравата я натупа! Рути се разрева и й рече: „Ще извикам големия си брат и той ще те убие.“ А момичето й каза: „Много ще ме уплашиш! И аз имам голям брат.“ — Уинфийлд приказваше като картечница. — И тогава те се сбиха и онова момиче хубаво я натупа, а Рути каза: „Брат ми ще убие твоя брат.“ А онова момиче каза: „Ами ако моят брат убие твоя?“ А после… после Рути рече, че нашият брат е убил вече двама души. А голямото момиче рече: „А, така ли? Лъжеш, не е вярно.“ И Рути рече: „Така ли мислиш? Нашият брат сега се крие, защото уби един човек, ще убие и твоя брат.“ А после те почнаха да си викат разни обидни неща и Рути хвърли един камък по онова момиче, момичето я подгони, а аз дотичах тук.

— О, господи! — уморено изрече майката. — О, господи, Исусе Христе, непорочни младенецо! Какво да правим сега? — Тя притисна с длан челото си и потърка с пръсти очи. — Какво да правим? — Откъм печката замириса на загорели картофи. Майката машинално стана и ги разбърка.

— Розашарн! — извика тя. Роуз от Шарън отметна брезента. — Наглеждай яденето. Уинфийлд, тичай да намериш Рути и я доведи тука.

— Ще я биеш ли, майко? — с надежда в гласа попита Уинфийлд.

— Не. Този път боят няма да помогне. Кой дявол я е накарал да издрънка! Сега и да я бия — полза няма. Е, тичай да я намериш и я доведи тук.

Уинфийлд се втурна към вратата, сблъска се с мъжете, които се изкачваха по стълбичката, и отстъпи настрана, пропускайки ги да минат.