Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Майката тихо рече:

— Татко, трябва да обмислим какво да правим. Рути издрънкала на децата за Том.

— Какво?

— Сбила се и всичко издрънкала.

— Ах, проклетницата! Защо?

— Не го е сторила нарочно. Слушай, татко, остани тук, а аз ще се опитам да намеря Том и да му кажа. Да знае да се пази. Никъде недей ходи, стой тук… Аз ще му занеса ядене.

— Добре — съгласи се бащата.

— И недей се кара на Рути. Аз ще й поприказвам.

В този миг на вратата се появи Рути, а след нея Уинфийлд. Момичето беше цялото измърсено, устните му бяха омазани, от разкървавения нос все още капеше кръв. Видът на Рути беше уплашен и смутен. Уинфийлд, тържествувайки, вървеше по петите й. Рути злобно изгледа всички, завря се в единия от ъглите на вагона и седна там с гръб към стената. Тя хем беше ядосана, хем я беше страх.

— Казах всичко на майка — рече й Уинфийлд.

Майката слагаше в една чиния две пържоли и картофи:

— Мълчи, Уинфийлд. Не бива. Тя и без това е наказана.

Детското телце се хвърли напред — Рути обхвана с две ръце майка си, зарови лице в корема й и се разплака така, че цялата се затресе. Майката се опита да се освободи, но мръсните пръсти здраво я държаха. Тя нежно погали косите на Рути и я потупа по рамото.

— Мълчи, мълчи — рече тя. — Нали не си го направила нарочно.

Рути вдигна мръсното си, набраздено от следите на сълзите и кръвта лице.

— Те ми взеха бисквитите! — извика тя. — А онова, голямото момиче, онази кучка, ме наби… — И Рути отново с все сила заплака.

— Мълчи — каза майката. — Не бива да се приказват такива думи. Хайде, пусни ме, че излизам.

— Майко, защо не я набиеш? Ако не се бе перчила с бисквитите си, нищо нямаше да стане. Набий я.

— А ти, господинчо, не си тикай носа, дето не трябва — пресече го майката. — Да не набият теб. Хайде, пусни ме, Рути.

Уинфийлд отиде до един сгънат дюшек и оттам загледа близките си със студен, скептичен поглед. Той зае отбранителна позиция, знаейки прекрасно, че Рути при първа възможност ще се нахвърли върху него. А Рути, убита от скръб, тихо се оттегли в далечния ъгъл на вагона.

Майката покри алуминиевата чиния с вестник.

— Аз тръгвам — каза тя.

— Почакай да вечеряме — рече чичо Джон.

— Ще вечерям после. Като се върна. Сега не искам. — Майката се приближи до отворената врата и внимателно слезе по стръмната стълбичка.

На другата страна на поляната, която беше по-близо до рекичката, палатките бяха наблъскани една до друга, въжетата им се преплитаха, колчетата бяха забити в земята едва ли не под брезентите на другите палатки. През стените им се процеждаше светлина, над кюнците се кълбеше гъст дим. Възрастните, които стояха край палатките, разговаряха. Децата тичаха насам-натам като пощурели. Майката гордо вървеше напред. Тук-таме тези, които я забелязваха, я поздравяваха:

— Добър вечер, мисис Джоуд.

— Добър вечер.

— Какво носите, мисис Джоуд?

— Бях заела малко хляб от едни познати, та им го връщам.

Най-сетне палатките останаха назад. Майката се обърна и погледна към тях. Над лагера се бе издигнало мътно сияние, чуваше се слаба глъчка. От време на време в глъчката се открояваше нечий силен вик. Миришеше на дим. Някой тихо свиреше на устна хармоника, старателно разучавайки една и съща фраза, повтаряйки я непрекъснато.

Майката навлезе сред върбите край брега. Тя свърна от пътечката и като седна на земята, се ослуша дали не идва някой след нея. Напред се показа някакъв мъж, той отиваше към лагера, закопчавайки, както вървеше, тирантите и панталона си. Майката седеше, без да мърда, и той не я забеляза. Тя постоя още пет-шест минути, после стана и предпазливо излезе отново на пътечката. Тя стъпваше тихо — толкова тихо, че шумоленето на окапалите листа под краката й не заглушаваше ромона на водата. Пътечката и рекичката завиваха наляво, после отново надясно и най-сетне я изведоха на шосето. В сивия здрач майката видя крайпътния насип и кръглия чер отвор на отводнителната тръба, край която тя винаги оставяше храната за Том. Майката предпазливо се приближи, пъхна в отвора покритата с вестник вечеря и взе обратно оставената там празна алуминиева чиния. После майката се върна пак в храсталака, достигна най-гъстата му част и седна, приготвила се да чака. През гъстите храсти тя виждаше черният отвор на тръбата. Майката прегърна колене и остана така, без да мърда. Скоро храсталакът отново се оживи. Полските мишки плахо се запровираха сред листата. По пътечката спокойно мина един пор, който остави след себе си лека струйка миризма, а после вятърът едва-едва полюшна върбите, сякаш да изпробва устойчивостта им, и на земята се посипаха златожълти листа. И изведнъж той забушува в храстите, разтърси ги и листата заваляха към земята като порой. Майката усещаше как те падат по косата, по раменете й. На небето, гасейки една след друга звездите, плуваше бухлат тъмен облак. Едри капки дъжд зачукаха по окапалите листа, облакът отмина и звездите отново се показаха на небето. Майката потрепери. Вятърът също отмина и храсталакът притихна, но по-долу, край рекичката, все още се чуваше шумолене на листа. Откъм лагера долетя тънко, достигащо далеч скрибуцане на цигулка, която сякаш опипваше изпълняваната мелодия.