Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— А къде са децата?

Бащата посочи към ъгъла:

— Рути се нахвърли на Уинфийлд и почна да го хапе и скубе. Накарах ги да легнат да спят. Сигурно са заспали. А Розашарн отиде при някаква нейна позната.

Майката въздъхна.

— Намерих Том — тихо почна тя. — Казах му да се маха оттук. Колкото може по-далеч.

Бащата бавно поклати глава. Чичо Джон забоде брадичка в гърдите си.

— Нищо друго не оставаше — каза бащата. — Ти как мислиш, Джон?

Чичо Джон го погледна.

— Не ме питай за нищо — отвърна той. — Сега сякаш живея насън.

— Том е добър — рече майката и добави, сякаш се извиняваше: — Не исках да те обидя, като казах, че аз ще поговоря с Ал.

— Знам — тихо отговори бащата. — Ползата от мен сега е малка. Все си мисля какво беше преди. Фермата не ми излиза от главата, а няма да я видя никога вече.

— Този край е по-хубав… по-красив — каза майката.

— Да, знам. Но тук сякаш нищо не забелязвам — все си представям как рони листа сега нашата върба. А понякога ми текне да поправя дупката от южната страна на телената ограда в къщи. Чудна работа! Сега жената управлява семейството. Жената командува: това ще направим, там ще отидем. А аз хич не искам и да знам.

— Жената по-лесно свиква с новия живот — успокоително изрече майката. — Целият живот на жената е в ръцете. А на мъжа — в главата. Ти не се обиждай. Може… може догодина да си намерим някое местенце.

— Та нали нямаме нищо — продължи бащата. — Отсега нататък скоро не ще намерим работа, реколтите са прибрани. Какво ще правим занапред? Как ще си изкарваме прехраната? Розашарн скоро ще ражда. Така ни е притиснала нуждата, че не ми се иска и да мисля. И затова все ровя из старото, та да си отвлека мислите. Беше то, свърши се с нашия живот!

— Не, не се е свършило. — Майката се усмихна. — Не се е свършило, татко. И жените разбират тези неща. Забелязала съм, че мъжът живее някак си на тласъци: роди се дете, умре някой — ето ти тласък; купи си ферма, изгуби я — друг тласък. А животът на жената тече равномерно като река. Тук-таме заобикаля някой въртоп, някъде се стича от някой камък, но течението е равномерно… Реката все си тече, тече. Ето как гледа на живота жената. Ние няма да умрем. Народът ще живее — едни хора идват, други си отиват, но животът му продължава вечно.

— Откъде знаеш това? — попита чичо Джон. — Та нали сега целият живот е замрял, нима можеш с нещо да го съживиш отново? Хората са уморени, иска им се просто да легнат и да умрат.

Майката се замисли. Тя потърка лъскавите си ръце една о друга, преплете пръсти.

— На това не може да се отговори веднага — каза тя. — Аз пък мисля тъй: всичко, каквото вършим, ни води все напред и напред. Тъй мисля аз. Дори гладът, дори болестите; някои хора умират, а други стават още по-здрави. Трябва да можеш да издържиш всеки ден, непременно трябва.

Чичо Джон рече:

— Ако тя не беше умряла тогава…

— А ти трябва да можеш да издържиш всеки ден — каза майката. — Не си трови живота.

— В нашия край сигурно догодина ще има добра реколта — забеляза бащата.

Майката прошепна:

— Чувате ли?

Стълбичката заскърца под нечии предпазливи стъпки и край брезента се показа Ал.

— Здравейте — каза той. — А аз мислех, че отдавна спите.

— Ал — рече майката. — Седим и си приказваме. Поседни и ти.

— Добре. И аз искам да поговоря с вас. Защото мисля скоро да се махна оттук.

— Не бива, Ал. Не можем без теб. Защо си намислил да си вървиш?

— Аз… Ние с Аги Уейнрайт решихме да се оженим; аз ще работя в гараж, ще си наемем къщичка и… — Той свирепо загледа всички. — Решихме вече и никой няма да ни спре.

Всички мълчаливо го гледаха.

— Ал — каза най-сетне майката, — радваме се на новината. Много се радваме.

— Радвате ли се?

— Разбира се! Ти си вече мъж. Време ти е да се ожениш. Само че почакай малко, Ал, не си отивай сега.

— Аз вече обещах на Аги — рече той. — Не, ще заминем. Не можем повече да останем тук.

— Почакай до напролет — молеше го майката. — Само дотогава. Нима не ще останеш до напролет? А кой ще се разправя с камиона?

— Аз, кой…

Мисис Уейнрайт подаде глава иззад брезента.

— Научихте ли вече? — попита тя.

— Да. Току-що научихме.

— Ах, господи! Трябва… трябва да опечем кейк… кейк или нещо друго.

— Аз ще сваря кафе, може да направя и палачинки — каза майката. — Имаме сироп.

— Ах, господи! — възкликна отново мисис Уейнрайт. — Аз… чакайте, ще донеса захар. Палачинките са хубави и със захар.

Майката хвърли клони в печката и огънят бързо се захвана от въглените, останали от през деня. Рути и Уинфийлд се измъкнаха изпод одеялата като раци-отшелници от черупките си. Първите няколко минути те бяха тихи, мъчейки се да разберат дали са им простени неотдавнашните прегрешения, или не. Като се убедиха, че никой не им обръща внимание, те станаха по-смели. Рути заподскача на един крак из цялата половина на вагона, без да се допира до стената.