Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— И тук ли сте воювали, сър?

— Ъхъ — каза полковникът.

— Чий беше Триест в онази война?

— На фрицовете, на австрийците, искам да кажа.

— А ние взехме ли го от тях?

— Чак след като свърши войната.

— А Флоренция и Рим?

— Наши.

— Е, не мисля, че ви е било толкова зле тогава.

— Сър — добави кротко полковникът.

— Извинявайте, сър — бързо каза шофьорът. — Аз бях в трийсет и шеста дивизия, сър.

— Видях нашивката ти.

— Мислех си за Рапидо, сър. Не исках да бъда нахален или дързък.

— Нищо — каза полковникът. — Просто си си мислел за Рапидо. Слушай, Джаксън, всеки, който е воювал дълго, има свое Рапидо, и то не само едно.

— Не бих могъл да изтърпя повече от едно, сър.

Колата мина през веселото градче Сан Дона ди Пиаве. Построено е отново, но не изглежда по-грозно от което и да е градче на Средния Запад и колкото то е процъфтяващо и оживено, толкова Фосалта, малко по-нагоре по реката, е бедна и мрачна, помисли си полковникът. Нима Фосалта не можа да се съвземе след Първата война? Не бях я виждал, преди да я раздрусат, мислеше си той. Бомбардираха я жестоко преди голямата офанзива на петнайсети юни, през осемнайсета. След това ние я бомбардирахме още по-жестоко, преди да я превземем отново. Спомни си как атаката беше започнала от Монастие и преминала през Форначе; в този зимен ден той си спомни какво беше през онова лято.

Преди няколко седмици беше минал през Фосалта и се беше спуснал надолу по хлътналия път, за да намери мястото, където го бяха ранили на брега на реката. Не беше трудно да го открие — там реката правеше завой, а гнездото, където някога стоеше тежката картечница, беше обрасло с гъста трева. Тревата беше опасена от овце или кози и гнездото беше заприличало на котловина, останала след разработването на златна жила. Тук реката течеше бавно, с мътносин цвят, покрай брега бе обрасла с тръстики. Наоколо нямаше никой и полковникът клекна ниско, хвърли поглед отвъд реката откъм брега, където някога не беше възможно да подадеш глава през деня, и се облекчи на самото място, на което, както беше пресметнал, го бяха ранили тежко преди трийсет години.

— Жалко постижение — каза той гласно на реката и на брега, натежали от есенната тишина и мокри от есенните дъждове. — Но лично мое.

Изправи се и погледна наоколо. Не се виждаше жив човек — той беше оставил колата долу на хлътналия път пред най-крайната и най-тъжната построена къща на Фосалта.

— Сега ще довърша паметника — каза той на мъртвите и извади от джоба си стар сгъваем нож „Солинген“, каквито носят немските бракониери. Ножът щракна при отварянето, той го завъртя и изкопа малка дупка във влажната земя. Изчисти ножа в десния си ботуш, после вкара кафява банкнота от десет хиляди лири в дупката, затъпка я и постави отгоре чима.

— Двайсет години по петстотин лири за Medaglia d’Argento al Valore Militare 6 6 Сребърен медал за военна храброст (итал.). — Б.пр. . За „Кръста на Виктория“, вярвам, дават десет гвинеи. А за ордена „Кръст за отлична служба“ изобщо не се плаща. За „Сребърната звезда“ — също. Рестото ще задържа за себе си.

Сега вече е хубав, помисли си той. Има merde 7 7 Лайно (фр.). — Б.пр. , пари, кръв, виж само как расте тази трева, в земята има и желязо заедно с единия крак на Джино, двата крака на Рандолфо и капачето на дясното ми коляно. Прекрасен паметник. Има всичко. Плодородие, пари, кръв и желязо. Звучи като нация. Където са плодородието, парите, кръвта и желязото — там е и родината. Но са ни нужни и въглища. Трябва да се сдобием, с малко въглища.

После погледна отвъд реката, към построената отново бяла къща, която някога беше превърната в отломки, и плю в реката. Плю отдалече и едва я улучи.

— Не бих могъл да плюя пак тази нощ, пък и доста след това — каза той. — И все пак за човек, който не дъвче тютюн, плюя добре.

Върна се бавно към мястото, където беше паркирана колата. Шофьорът спеше.

— Събуди се, сине — беше казал той. — Обърни и потегли по пътя за Тревизо. По тези места нямаме нужда от карта. Аз ще ти показвам пътя.

Сега, по пътя за Венеция, той се сдържаше, потискаше огромното си желание да бъде там, а големият бюик излизаше от Сан Дона и приближаваше моста над Пиаве.

Преминаха по моста — вече бяха на италианската страна на реката — и той видя отново стария хлътнал път. И тук, както по цялото протежение на реката, пътят беше гладък и еднообразен. Но полковникът виждаше старите позиции. От двете страни на правия, равен път, по който сега се движеха с пълна скорост, имаше два обрасли с върби канала, погълнали някога телата на мъртвите. В края на офанзивата имаше много убити, беше горещо и за да изчистят позициите по брега на реката и по пътя, някой беше заповядал мъртвите да бъдат хвърлени в каналите. За нещастие шлюзовете им все още бяха в ръцете на австрийците — надолу по реката — и бяха затворени.