Ърнест Хемингуей: Отвъд реката, сред дърветата

Наведе глава, рязко наклони пушката надолу, изпреварвайки втората патица, после, без да търси резултата от изстрела, повдигна плавно оръжието нагоре, пред другата патица, която се издигаше наляво, и с натискането на спусъка видя как тя се преобърна и падна между мамците върху натрошения лед. Обърна се надясно и видя първата патица — черно петно върху същия лед. Знаеше, че бе стрелял много внимателно по първата патица, далече и вдясно от мястото, където беше лодката, а по втората — високо и вляво, давайки и възможност да се издигне, за да бъде сигурен, че лодката е извън обсега на куршумите. Това беше хубав двоен изстрел, изпълнен точно така, както би трябвало, съобразен напълно с местоположението на лодката, и той зареди отново, доволен от себе си.

— Хей, слушайте! — извика лодкарят. — Не стреляйте към лодката!

Да ме вземат мътните! — каза си ловецът.

— Изхвърли твоите мамци! — викна той. — Само че по-бързо. Преди да си ги изхвърлил всичките, няма да стрелям. Само високо над главата.

Не се чу какво каза човекът в лодката.

Не мога да го разбера, помисли си ловецът. Играта му е ясна. Знае, че на идване свърших не по-малко работа от него, дори и повече. Никога през живота си не съм застрелвал патица по-безопасно и по-внимателно. Какво му става? Предложих му заедно да поставим мамците. Да го вземат дяволите!

Вдясно лодкарят продължаваше ожесточено да ломи леда и да хвърля мамците с омраза, която личеше във всяко негово движение.

Не му разрешавай да ти развали лова, каза си ловецът. Едва ли ще може да се стреля много при този лед, освен ако слънцето го стопи по-късно. Сигурно ще удариш само няколко патици, така че не го оставяй да ти развали удоволствието. Не знаеш колко пъти още ще ходиш на лов за патици и не позволявай нищо да ти развали лова.

Видя просветляващото зад дългия блатист нос небе, обърна се, хвърли поглед отвъд заледената лагуна и блатото и съзря покритите със сняг планини в далечината. От ниското, където се намираше, полите им не се виждаха — върховете се издигаха направо от равнината. Както гледаше към планините, усети полъх в лицето си и разбра, че вятърът щеше да дойде от тази посока, заедно с изгрева на слънцето, и някои птици сигурно щяха да долетят откъм морето, разтревожени от вятъра.

Лодкарят беше свършил с поставянето на мамците. Те бяха на две ята — едното напред, вляво, там, откъдето щеше да изгрее слънцето, а другото — вдясно от ловеца. Той изхвърли зеленоглавката с въженцето и тежестта, мамецът потопи глава под водата и изваждайки и потапяйки я отново, пръсна вода по гърба си.

— Не смяташ ли, че ще бъде добре да разтрошиш още малко лед по края? — извика ловецът на лодкаря. — Водата не е достатъчно, за да ги привлече.

Лодкарят не отговори нищо, а започна да удря с греблото по назъбените очертания на леда. Той знаеше, че това разчупване на леда не беше нужно, но ловецът не знаеше и си мислеше: Не мога да го разбера, но не трябва да се оставям да ми съсипе лова. Трябва да го запазя непокътнат и няма да му разреша да го изпорти. Всеки изстрел може да ми бъде последен и няма да разреша на никой глупав кучи син да ми съсипе лова. Спокойно, момче, каза си той.

Но той не беше момче. Беше петдесетгодишен, полковник от пехотата на американската армия, и за да мине през медицинския преглед, на който трябваше да се яви в деня, преди да дойде във Венеция за този лов, той беше изпил достатъчно манитол хексанитрат 2 2 Съдоразширяващо лекарство. — Б.пр. , за да… всъщност и той самият не беше съвсем наясно защо… За да мина на прегледа, каза си той.

Лекарят беше доста скептично настроен. Но все пак записа резултатите, след като ги провери два пъти.

— Виж какво, Дик — каза той, — това не е за препоръчване, дори е противопоказно при повишено вътрешно-очно и вътрешночерепно налягане.

— Не разбирам за какво става дума — каза ловецът, който в момента само потенциално беше ловец, а всъщност беше полковник от пехотата на американската армия, разжалван генерал.

— Познавам те отдавна, господин полковник. Или може би само ми се струва, че е отдавна.

— Не, не ти се струва.

— Говорим, сякаш съчиняваме песнички. Но внимавай все пак да не се сблъскаш с нещо или да не прескочат отнякъде искри, както си захранен с нитроглицерин… Трябва да те задължат да влачиш верига като цистерна за бензин.

— Не беше ли нормална кардиограмата ми?

— Кардиограмата ти беше чудесна, полковник. Би могла да бъде на човек, който е на двайсет и пет години. Дори на деветнайсетгодишно момче.