Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Този път обаче романът на Хемингуей се оказва обвързан не само с автобиографични алюзии и автоцитати, а и с по-далечни литературни (и не само литературни) реминисценции.

Полковник Кантуъл прекарва последните два дена от живота си, през които се прощава със своята любима и с нещата, които са му доставяли най-голяма радост, във Венеция. Мотивът „смърт във Венеция“ е плод не само на една литературна традиция, въпреки че първата асоциация, която предизвиква, е с едноименната новела на Томас Ман. Представата за Венеция като убежище на предсмъртния порив е общокултурна конвенция, свързана най-вече със специфичната й, обусловена от реални фактори, атмосфера на обреченост. Венеция в мрачния ореол на смъртта — това е една удивително жизнеспособна (може би като ироничен контраст спрямо трагичната тленност на града) метафора, експлоатирана многократно и, разбира се — може би е излишно да уточняваме — неравностойно.

Романът на Хемингуей е свързан и с една значително по-стара венецианска история — за трагичната любов на Шекспировия мавър. И ако елегичният образ на Венеция, картините на канали, улички, сгради и околности все пак може да се възприеме като относително самостоятелно творческо дело, то любовта на младата аристократка и възрастния воин е изградена с преднамерено подчертана вторичност. Хемингуей дори не е оставил читателя си да се колебае за съществуването на подобна връзка, а пряко му я припомня чрез думите на самия Кантуъл, който осъзнава любовта си като вариант — едновременно много подобен и различен — на историята за Отело.

Тази начална асоциативна обвързаност на творбата се допълва от многопосочни алюзии, чрез които в текста на романа са въведени Бах и Гойя, Байрон и д’Анунцио, Тициан и Дега, Верлен и Рембо, Луи XVI и Мария Антоанета. Онова, което представя особен интерес и повод за размисли, е почти непротиворечивата в своя европо-центризъм асоциативност на романа, която го отделя от по-ранните творби на Хемингуей и го обединява с друга негова съкровена изповед — „Безкраен празник“. Богатството на извънтекстови внушения е в голяма степен нехарактерно за писателя. А в този роман дори последните реплики на Кантуъл, изнесени и като заглавие на творбата, са откровено вторични — полковникът цитира предсмъртните думи на генерал Томас Джаксън.

Критиците почти единодушно осъждат разточителния асоциативен фон на творбата като неадекватен на образа на Кантуъл — личност, явно непригодна да понесе завидната обща култура, с която авторът я натоварва, без да загуби при това художествената си убедителност.

Тук стигаме до един много съществен момент в оценяването на романа. Критичните забележки по повод на двата централни персонажа се свеждат главно до тяхната противоречивост, до липсата, на цялостност и органичност. Тези забележки биха били на място, ако Хемингуей беше написал „Отвъд реката…“ изцяло в маниера, утвърден във „Фиеста“, „Сбогом на оръжията“ или „За кого бие часът“. Тук обаче изискванията към героите на романа са неправомерни. Както вече се спомена, творбата е своеобразен автокоментар. Ето защо за герои в същинския смисъл на понятието не може да става и въпрос. И Кантуъл, и Рената са резултат на една засилена условност, така че прозирането на личността на Хемингуей в образа на героя му не би трябвало да се възприема като недостатък. Особено важно е правилно да бъде разбран и образът на Рената. Личностното и психологическото и присъствие е наистина неубедително. Но не в него е смисълът на този образ: Рената представлява персонификация на тъгата по отминалата младост. Тя е материалният израз на красотата в предсмъртния порив на Кантуъл към живота. И затова участието й в диалозите с полковника, които изпълват на практика почти целия роман, е сведено само до отделните, не особено последователни реплики. А те не могат да кажат на любимия й повече от това, което той и сам знае. Показателно е също, че тези диалози продължават и когато Рената дълбоко спи, като Кантуъл й разказва наум онова, което тя не е успяла по-рано да чуе. Нещо повече — ролята на слушател в един от най-дълбоките и съдържателни разговори изпълнява нейният портрет. А това е възможно, защото Рената е само повод за изживяването и размислите на героя, една мечта, в която той пречиства душата си и прави жизнената си равносметка. Всъщност такава е и ролята на Венеция, така че в романа красотата на момичето и красотата на града стават тъждествени.