Ърнест Хемингуей: Отвъд реката, сред дърветата

— И какво тогава? — попита полковникът.

В такова голямо количество манитол хексанитратът причинява понякога гадене и му се искаше тази среща да свърши по-бързо. Искаше му се по-скоро да легне и да вземе секонал 3 3 Сънотворно лекарство. — Б.пр. . Следва да напиша ръководство по тактика за отбраната на взвод с високо налягане, помисли си той. Жалко, че не мога да му го кажа. Защо пък да не разчитам на милостта на правосъдието за снизхождение? Не е възможно, каза си той. Човек никога не признава вината си.

— Колко пъти си раняван в главата? — попита го лекарят.

— Ти знаеш — отговори му полковникът. — Записано е в картона ми.

— Питам колко пъти си удрян по главата.

— Ох, господи! — После каза: — Питаш ме като военен или като лекар?

— Като твоя лекар. Да не мислиш, че те карам да се съобразяваш с някои неща?

— Не, Уес. Извинявай. Какво точно искаш да знаеш?

— Колко контузии имаш.

— Сериозни ли?

— Когато си бил в безсъзнание или не си можел да си спомниш нищо впоследствие.

— Десетина, ако се смята и полото. Плюс-минус три.

— Ах ти, клети кучи сине — каза лекарят, а после добави: — господин полковник.

— А сега мога ли да си отида?

— Тъй вярно, сър. Вие сте във форма.

— Благодаря. Искаш ли да дойдеш на лов за патици в блатата при устието на Таляменто? Чудесен лов! Мястото е собственост на няколко славни момчета, с които се запознах в Кортина.

— Там ли бият водни кокошки?

— Не. На това място бият истински диви патици. Добри момчета. Добър лов. Истински патици. Зеленоглавки, широкоопашатки, фиовци. Има и гъски. Почти както у дома, когато бяхме деца.

— Аз бях дете през двайсет и девета и трийсета.

— Това е първата подлост, която чувам от тебе.

— Не исках да прозвучи така. Исках само да кажа, че не си спомням кога ловът на гъски е бил богат. Освен това аз съм градско момче.

— Там ти е грешката. Не съм срещал градско момче, което да струва нещо.

— Не говориш сериозно, нали, господин полковник?

— Не, разбира се. И ти много добре знаеш това, дявол да го вземе.

— Ти си във форма, господин полковник. Съжалявам че не мога да дойда на лов. Аз дори не мога да стрелям.

— По дяволите! Това изобщо няма значение. В нашата армия никой не може да стреля. Просто бих искал да си с мен.

— Ще ти дам още нещо да подсили това, което вземаш.

— Нима има такова?

— Всъщност не, но се работи върху нещо.

— Нека да си работят.

— Според мен това е похвално отношение, сър.

— Върви по дяволите. Наистина ли няма да дойдеш?

— Аз си купувам патици от „Лонгшам“, на Мадисън авеню — каза лекарят. — През лятото там е прохладно, а през зимата топло, пък и не трябва да ставам в тъмно и да навличам дълги гащи.

— Добре, гражданче. Ти никога няма да разбереш.

— И никога не съм искал да разбирам — каза лекарят. — Вие сте в отлична форма, господин полковник.

— Благодаря — отговори полковникът и излезе.

Това стана завчера. Вчера полковникът беше пътувал от Триест за Венеция по стария път между Монфалконе и Латизана, а после през равнината. Шофьорът му беше добър и той се отпусна изцяло на предната седалка, обхващайки с поглед целия този край, който познаваше като момче.

Сега изглежда доста по-различно, помисли той. Може би защото разстоянията се промениха. Всичко е много по-дребно, когато си по-стар, пък и пътищата сега са по-добри, не са прашни. Винаги съм минавал оттук с camion 4 4 Камион (фр.). — Б.пр. . Или пък вървяхме пеш. Мисля, че това, което търсех, когато разваляхме строя за почивка, бяха сенчести места или кладенци в селските дворове. Също и канавки, мислеше той. Във всеки случай непрекъснато търсех канавки.

Завиха и прекосиха Таляменто по временния мост. Бреговете й бяха потънали в зеленина, а на отсрещната страна, където реката беше дълбока, имаше рибари. Взривеният мост беше в ремонт, чуваше се ревът на нитовъчните чукове; на осемстотин ярда от моста разрушените сгради и пристройки — останки от срината вила, построена някога от Лонгена — показваха къде бяха хвърлили товара си средните бомбардировачи.

— Погледнете — каза шофьорът. — В тази страна срещаш мост или железопътна гара. После се отдалечаваш на половин миля, в която и да е посока, и виждаш същото нещо, както тук.

— Поуката според мене е — каза полковникът — никога да не строиш вила, нито пък църква или да не наемаш Джото да ти рисува фрески, ако църквата се намира на осемстотин ярда от някой мост.