Ърнест Хемингуей: Отвъд реката, сред дърветата

За да оценим правилно романа, не трябва да забравяме и това, че Кантуъл представлява нов тип персонаж за творчеството на писателя. Той носи същите основни белези — на мъжество и достойнство, — които обединяват всичките герои на Хемингуей, но едновременно с това се различава от „силните мъже“ в романите и разказите му. Кантуъл не е образът, с който младият, уверен в себе си Писател е искал да се отъждестви, а портрет на онова, в което възрастта, умората и разочарованието действително са го превърнали. Отношението между полковника и ранните герои на Хемингуей напомня отношението между нашия роман и най-добрите му творби от миналото. И в личността на Кантуъл, и в романа, който разказва за живота му, се прокрадва сянката на непозната по-рано слабост: в първия случай — жизнена, а във втория — творческа. За онези, които са ценили силата и безпогрешността на писателя-мъжага, това е може би разочарование, но непредубеденият контакт с новия Хемингуей осигурява на читателя изключително изживяване. Защото това е не просто един „слаб Хемингуей“ — това е писателят, който е преодолял илюзията за железните мускули (неслучайно Кантуъл непрекъснато си напомня, че смъртно болното му сърце е всъщност само един мускул) и я подлага на иронична преоценка, но в същото време съхранява носталгичните спомени за измамната сигурност, която тази илюзия му е давала.

Освен това по един не докрай обясним начин романът събужда позабравени интонации от младостта на „изгубеното поколение“ и най-неочакваното е, че те зазвучават в регистър, характерен повече за тъжното великолепие на един Скот Фицджерълд, онзи, когото Хемингуей винаги е смятал за свой антипод.

Романът „Отвъд реката…“ съхранява най-добрите страни от повествователното майсторство на Хемингуей. Наличието на два самостоятелни пласта в него (на любовта и войната; на очерковия материал и същинския разказ; субективното и обективното начало в персонажите) не нарушава хомогенната му цялост. Композицията му е виртуозно завършена. Романът започва и завършва с лова на диви патици, където Хемингуей показва най-блестящите примери на повествователна пластика и типичния за него спотаен драматизъм, прикрит зад нищо незначещи думи или зад подробни, наглед безпредметни описания на матариалната обстановка. Цялото останало действие, с изключение на смъртта, е представено като ретроспекция: в двете денонощия, които отразяват живота на Кантуъл през призмата на любовта и красотата — и приближаващия край. Активизирането на сподавената интонация от заглавието чрез повтарянето му в кулминационната сцена и породената като резултат „обратна връзка“, по която се разгадава неговата енигматичност, както и сложното кръстосване на смислови и емоционални внушения между полюсите на творбата, доизграждат силното сцепление между отделните й елементи — на пръв поглед крайно независими един от друг. Подобно композиционно решение, нетипично за романната структура, поражда в творбата максималната емоционална интензивност на късия разказ и едно деликатно подсказано лирическо звучене.

В тази насока са и най-силните внушения на романа. Независимо от някои несъвършенства, които веднага се хвърлят в очи, той запазва необикновеното си очарование. Ред пасажи Хемингуей е писал по инерция, допуснал е езикови шаблони, в отхвърлянето на които през целия си живот е бил непреклонен; не навсякъде е догледал — и редом с великолепните драматични късове е оставил безсъдържателни диалози и неубедителни сцени. Но пък е успял безспорно в едно — да създаде властно въздействуваща атмосфера. Това е вездесъщата, нежна и болезнена омая на Венеция, съзвучна на особената сплав от сантименталност и цинизъм, от съкровена изповедност и самоирония, която изгражда романът. В магията на тази атмосфера всички формални забележки стават ненужно претенциозни. Съзнателно или несъзнателно допуснати, тези несъвършенства са елементи на същата тази сплав от противоречия, която възпроизвежда на различни нива (идейно-тематично, сюжетно и стилистично) двойнствения характер на романа. А в него, на свой ред, се отразява онази среща на могъщество и слабост, от която се ражда неповторимата прелест и горчивина на един жизнен и творчески залез.

Клео Протохристова

Когато тръгнаха, оставаха два часа до разсъмване и отначало не беше необходимо да разчупват леда в канала, защото други лодки бяха минали преди тях. Във всяка лодка на кърмата стоеше гребецът с дългото си гребло; в тъмнината той не се виждаше — само се чуваше. Ловецът седеше на малко столче, закрепено върху сандъчето с храната и патроните, неговите две пушки, а понякога и повече, бяха подредени на купчината дървени мамци. Някъде из лодките имаше чувал с една-две живи женски зеленоглави патици или женска и мъжка; във всяка лодка имаше и куче, което неспокойно се въртеше и потрепваше при плясъка от крилете на прелитащите горе в тъмнината патици.