Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Използвай различни части.

— Използвам само най-доброто.

Господин Лъкстън избухна в такъв смях, че по едно време помислих, че никога няма да спре.

— Харесваш ми, Фредерик — пое си той най-сетне дъх. — Ти си истински идеалист. Може да се каже дори перфекционист. — Последната дума бе произнесена с възторг, типичен за чужденец, успял да изрови от паметта си точната дума, чието значение не му е много ясно. — Само че, Фредерик — наведе се напред и устреми дебелия си показалец към своя домакин, — какво искаш? Да правиш коли или да печелиш?

— Не мисля, че… — запримигва смутено господин Фредерик.

— Според мен баща ми искаше да каже, че имате избор — дойде спокойният глас на Теди. До този момент той бе следил размяната на реплики с умерен интерес, но усети, че може би трябва да се намеси, за да внесе малко яснота и спокойствие. — Съществуват два пазара на вашите коли — на избраните неколцина, които могат да си позволят такива автомобили…

— И на амбициозната средна класа — допълни баща му. — Но фабриката е твоя — решенията също. И ти казвам от банкерска гледна точка, че… — Той се облегна назад и разкопча копчето на сакото си, след което въздъхна самодоволно. — Аз за себе си знам към какво да се стремя.

— Средната класа — сбърчи чело господин Фредерик.

От тона му личеше, че говори за хора, за които бе чел само в книгите по социална теория.

— Точно така, средната класа. Малко хора се интересуват от тях, но редиците им се множат непрестанно. Не намерим ли начин да приберем парите им, те ще намерят начин да приберат нашите. А и работниците са достатъчно сериозен проблем.

Фредерик погледна неразбиращо.

— Синдикатите — презрително изсумтя Саймиън. — Убийци на бизнеса. Няма да мирясат, докато не заграбят средствата за производство и не изхвърлят от играта хората като теб.

— Баща ми обрисува доста жива картина — отбеляза Теди със стеснителна усмивка.

— Описвам нещата такива, каквито ги виждам — изсумтя Саймиън.

— А вие? — обърна се Фредерик към Теди. — И вие ли виждате заплаха в работническите съюзи?

— Убеден съм, че с тях може да се постигне разбирателство.

— Глупости — не се съгласи баща му и ливна порядъчна порция десертно вино в устата си. Преглътна и продължи: — Теди е от умерените — с известно пренебрежение обясни той.

— Татко, моля те. Аз съм от партията на торите.

— С твърде странни идеи.

— Предлагам само да бъдат изслушани всички страни.

— След време и на него ще му стане ясно — поклати глава Саймиън. — Стига веднъж този, на когото дава храна, да му захапе пръста.

Остави чашата си на масата и продължи с лекцията:

— Не мисля, че си даваш сметка колко уязвим си, Фредерик. Ами ако се случи нещо непредвидено? Онзи ден разговарях с Форд. Хенри Форд имам предвид. — Той замълча. Не мога да определя дали защото имаше етични съображения, или така диктуваха правилата на ораторското изкуство. Даде ми знак да му занеса пепелник. — В икономическия климат, в който се намираме, човек трябва да насочва бизнеса си към печалби. И то по най-бързия възможен начин. Ако събитията поемат по пътя на Русия — просветнаха гневно очите му, — а такива индикации са налице, единствено добрата печалба ще осигурява добри отношения с твоя банкер. Колкото и да е добронамерен, крайният резултат трябва да е с черен, а не с червен цвят. — Извади пура от сребърната кутия, която господин Хамилтън поднесе. — Трябва да пазиш гърба си, нали? — Усмихна се на Хана и Емелин и добави след кратка пауза: — Да не говорим за прекрасната къща, която имате. От колко години казвате, че е собственост на семейството?

— Досега не е ставало дума — отвърна господин Фредерик. В гласа му се прокрадна нотка на неудоволствие, но той побърза да я прикрие. — Вече триста години.

— Виж ти! — замърка Естела. — Обожавам историята на Англия. Тези стари семейства и тяхната история са едно от любимите ми занимания.

Саймиън издуха дима нетърпеливо, очевидно изгаряше от желание да се върнат отново на темата бизнес.

Естела, която бе живяла достатъчно дълго с него, очевидно имаше достатъчно опит и се възползва от кратката пауза.

— Дали ние с момичетата да не се оттеглим в салона — предложи тя — и да оставим мъжете да си поговорят? Тъкмо ще ми разкажете по-подробно за историята на семейство Ашбъри.

Хана тутакси придаде на лицето си изражение на любезно съгласие, но само аз забелязах, че това изражение прикри предишното — на раздразнение. Тъкмо разговорът й бе станал интересен, и трябваше да се подчини на задълженията си на домакиня и да се оттегли с дамите към дневната.