Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Гостите и домакините привършваха с фазана и в стаята се носеше лекичкото тракане на приборите върху порцелана.

— Какво да кажа? — обади се Естела и замълча за малко.

— Направо прекрасно.

Наблюдавах профила й и начина, по който предъвкваше всяка дума, преди да я пусне навън от широката си алена уста. Много добре помня устните й, защото никоя друга от присъстващите жени не носеше грим. За което знаех, че Емелин много съжалява. Известно бе мнението на господин Фредерик за гримирането и жените, които прибягваха до него.

Естела разчисти долчинка между хълмовете с остатъци от фазана в чинията и остави там приборите. Попи устни със салфетката и по нея останаха червени като череша петна, които след това щях дълго и упорито да търкам. Тя се усмихна на своя домакин.

— Сигурно не ви е лесно да се справяте при този недостиг на продукти.

Нанси само повдигна вежди. Беше недопустимо, гостенин да коментира приготвянето на храната. Подобно нещо се тълкуваше или като липса на възпитание, или като проява на крайна изненада. Трябваше да внимаваме какво ще предадем на госпожа Таунсенд.

Изненадан не по-малко от самите нас, господин Фредерик се впусна в хвалебствия за несравнимите достойнства на госпожа Таунсенд, която умее да прави от нищо нещо, което пък даде възможност на Естела да огледа подробно стаята. Първото, върху което се спря погледът й, бяха гипсовите корнизи, след това се спусна към фриза, дизайн на Уилям Морис върху цокъла, и най-сетне спря на герба на Ашбъри. През цялото това време ясно се виждаше как езикът й превърта в устата някакво твърдо парче от месото.

Неангажираният светски разговор не бе сред стихиите на господин Фредерик и вземеше ли веднъж думата, той не можеше да спре, лишавайки присъстващите от възможност да се включат, и така той го превръщаше в дълъг отчаян монолог. По едно време започна да заеква и когато се вгледа за подкрепа, видя, че Естела, Саймиън, Теди и Емелин дискретно си бяха намерили по някакво занимание. Единствено в лицето на Хана видя съюзник. Когато най-сетне успя да приключи с хвалебствията си за госпожа Таунсенд, Хана се поизкашля леко и се обърна към Естела:

— Споменахте, че имате дъщеря, госпожо Лъкстън. Тя очевидно не е с вас в това пътуване.

— Не — някак припряно отвърна жената и побърза да извърне лице към останалите на масата. — Не е.

Саймиън вдигна очи от чинията си и промърмори:

— От известно време Дебора не пътува с нас. Има ангажименти. Ангажименти с работата си.

В очите на Хана проблесна искрен интерес.

— Значи тя работи?

— Да, нещо в издателския бизнес — рече Саймиън, докато преглъщаше поредната голяма хапка фазан. — Не знам подробности.

— Дебора поддържа рубрика за мода в „Уиминс Стайл“ — обясни Естела. — Пише по един малък материал всеки месец.

— Глупости някакви. — Саймиън изхълца, преди да се оригне. — Съчинения за обувки, рокли и всякакви измишльотини.

— Татко, недей — намеси се Теди. — Рубриката на Деб е много популярна. — Може да се каже, че тя диктува модата сред дамите в Ню Йорк.

— Ами! Имате късмет, че дъщерите ви не ви подлагат на такова нещо, Фредерик. — Саймиън бутна настрани чинията с остатък от сос по нея. — Работа, как не. Вие, английските момичета, сте далеч по-разумни.

Създаде се чудесна възможност и Хана го знаеше. Със затаен дъх очаквах да видя дали желанието й за различни преживявания няма да надделее. Така се надявах това да не се случи. И тя ще зачете молбата на Емелин да остане тук, в „Ривъртън“. Особено сега, когато промяната, настъпила в Алфред, бе толкова голяма, не си представях, че Хана може да изчезне.

Двете с Емелин размениха погледи и преди Хана да успее да си отвори устата, Емелин, с чуруликащ глас, с какъвто младите момичета биваха съветвани да говорят в обществото, заяви:

— Аз поне с положителност не бих работила. Не е прилично да се ходи на работа, нали, па?

— По-скоро ще изтръгна собственоръчно сърцето си, отколкото да видя дъщерите си на работа — отсече делово господин Фредерик.

Хана само сви устни.

— Тя разби сърцето ми — рече Саймиън и погледна Емелин. — Да можеше Дебора да има твоя здрав разум!

Лицето на Емелин се озари в усмивка — усмивка на преждевременно разцъфтяла хубост, която човек се смущава да види.

— Хайде, хайде, Саймиън — обади се Естела. — Добре знаеш, че Дебора нямаше да приеме мястото, ако ти не беше дал съгласието си. — Тя се усмихна прекалено широко на останалите. — Той просто нищо не може да й откаже.