Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Колко време ще останете в Англия?

— Моят престой ще е кратък. Напускам континента следващата седмица. Египет.

— Отивате в Египет? — ококори очи Хана.

— Да — развесели се Теди от изумлението й. — Имам работа там.

— Ще видите ли пирамидите?

— Не и този път, за съжаление. Ще остана няколко дни в Кайро и след това заминавам за Флоренция.

— Твърде неприятно място — обади се високо Саймиън от мястото си. — Пълно е с гълъби и цветнокожи. Аз предпочитам добрата стара Англия.

Господин Хамилтън направи знак към чашата на Саймиън, която бе почти празна. Само преди няколко минути бях доляла от гарафата, но отново се насочих към него.

Усетих как очите му проследяват движенията ми.

— В тази страна има някои уникални удоволствия. — Той се наклони леко и топлата му ръка мина по бедрото ми. — Колкото и да ги търсиш на други места, не можеш да ги откриеш.

Положих усилие да запазя равнодушно изражение и да не наливам прекалено бързо. Сякаш мина цяла вечност, преди чашата да се напълни и да мога да се отдръпна. Докато минавах покрай канапето, забелязах как Хана направи гримаса по посока на мястото, където бях допреди малко.

— Съпругът ми наистина харесва Англия — доста безсмислено отбеляза Естела.

— Лов, стрелба и риболов — рече Саймиън. — Никой не е по-добър в това от англичаните. — Отпи голяма глътка и се облегна назад. — Но най-доброто при тях е разположението на духа. Два типа хора има тук в Англия. Такива, родени да раздават заповеди — погледът му потърси моя, — и такива да ги изпълняват.

Бръчките по челото на Хана се задълбочиха.

— Това създава ред — не спираше Саймиън. — В Америка не е същото. Човекът, който ти лъска обувките на улицата, си мечтае за собствена компания. Нищо не изнервя така, както ако цялата нация кипи от напълно неоснователни… — той спря за миг, за да намести противната дума в устата си… — амбиции.

— Като си помисля само — не се сдържа Хана, — работник, който мечтае и за нещо друго, освен да диша въздуха на нечии миризливи крака!

— Отвратително! — рече Саймиън, очевидно сляп за иронията.

— Човек очаква вече да са разбрали — гласът й се оцвети с един особен нюанс, — че малцина са избраните да имат право на амбиция.

Господин Фредерик й хвърли предупредителен поглед.

— Щяха да ни спестят много неприятности — кимна Саймиън. — Достатъчно е да погледнеш какво става с болшевиките, за да разбереш колко опасни са тези хора, когато в главите им влязат идеи, надхвърлящи положението им.

— Човек не трябва ли да се опита да се развива?

Младият господин Лъкстън — Теди — не сваляше очи от Хана. Устните му леко започнаха да потрепват в усмивка.

— Баща ми одобрява всички форми на самоусъвършенстването, нали, татко? Чувах доста такива съвети, когато бях момче.

— Дядо ми се е измъкнал от мините благодарение на своята решителност — додаде Саймиън. — И вижте докъде стигна семейство Лъкстън.

— Прекрасно развитие — усмихна се Хана. — Но не всеки трябва да опитва, нали, господин Лъкстън?

— Именно — отвърна той.

Господин Фредерик очевидно гореше от нетърпение да напуснат опасните води, в които бяха нагазили, и отправи поглед към господин Хамилтън.

Той кимна едва забележимо и сведе глава към Хана.

— Вечерята е сервирана, госпожице. — Сетне ми метна бегъл поглед и напуснах стаята, за да се върна долу.

— Е — чух аз Хана да се обръща към гостите, — да вечеряме.

След граховата супа сервирахме риба, последвана от фазан. По всичко личеше, че вечерята върви добре. От време на време Нанси се появяваше долу при нас и докладваше накратко. Макар да работеше с трескава бързина, госпожа Таунсенд винаги бе готова да отдели минута, за да изслуша как се държи Хана като домакиня. И когато Нанси сподели, че макар да се справя добре, Хана е далеч от изискаността и очарованието на баба си, тя кимна с разбиране.

— Естествено. — Пот се стичаше по челото на госпожа Таунсенд. — При лейди Вайълет е вродено. Нейните вечери са изпипани от началото до края. Госпожица Хана постепенно ще се научи. Може да не стане съвършената домакиня, но с течение на времето ще се усъвършенства. Просто не й е дадено.

— Може и да си права, госпожо Таунсенд — отбеляза Нанси.

— Права съм, разбира се. Това момиче можеше да се развие чудесно, ако не беше залитнало по тези модерни идеи.

— Какви са тези модерни идеи? — попитах аз.

— Винаги е била много интелигентно дете — въздъхна госпожа Таунсенд, — но всичките тези книги пускат разни мухи на момичетата, дето само им объркват главата.