Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Началото на вечерта прекарах долу. Дори госпожа Таунсенд да е била изненадана от внезапния ми интерес към тънкостите в печенето на фазан, тя с нищо не го показа. Връзвах и обезкостявах, помогнах дори при пълненето. Бях готова на всичко, само и само да съм далеч от горния етаж, където Алфред сервираше.

Политиката ми на избягване вървеше добре до мига, в който господин Хамилтън се появи и ми връчи таблата за коктейли.

— Помагам в момента на госпожа Таунсенд, господине.

— А пък аз ти казвам — изненадан от реакцията ми, започна той с леден глас и с проблясващи зад очилата очи — да занесеш горе коктейлите.

— Нали Алфред…

— Алфред е зает с подреждането на стаята — прекъсна ме господин Хамилтън. — Побързай, момиче. Не оставяй господаря да чака.

Вечерята бе само за шест души, но имах усещането, че стаята е претъпкана. Хората вътре говореха високо, а и беше доста топло. Господин Фредерик, в желанието си да направи добро впечатление, настоя за допълнително отопление и поръча на господин Хамилтън да вземе под наем две газови печки. Силен женски парфюм се носеше във въздуха и тъй като вътре бе топло, имаше опасност да задуши присъстващите.

Първи пред погледа ми попадна господин Фредерик — в тъмния костюм той изглеждаше почти толкова хубав, колкото и майорът някога, само дето беше по-слаб и не така скован. Той стоеше до махагоновото бюро и разговаряше с пълничък мъж с посребрена коса, опасваща като венец лъскавото му теме.

Непознатият сочеше порцеланова ваза на бюрото.

— Виждал съм такава в „Сотбис“ — рече той и в акцента му на човек от Северна Англия се долавяше и още нещо. — Според мен струва бая пари, приятелю.

— Нямам представа — разсеяно отговори господин Фредерик. — Прапрадядо ми я донесъл някъде от Далечния изток. Стои тук, откакто се помня.

— Чу ли, Естела? — провикна се Саймиън Лъкстън към пълничката си жена, настанила се между Хана и Емелин. — Фредерик каза, че вазата е тук от няколко поколения. А той я използва за преспапие!

Естела се усмихна с разбиране на съпруга си и между тях протече контакт, който се създава след години съжителство. Съдейки по този поглед, разбрах, че бракът им се крепи на взаимна търпимост. Симбиоза, отдавна надживяла страстта.

След като изпълни задължението си към своя съпруг, Естела отново насочи вниманието си към Емелин, в чието лице бе открила съмишленик по отношение на живота на висшето общество. Онова, което липсваше от косата на съпруга й, човек можеше да открие на главата на Естела. Косата й с цвят на олово бе завита в гладък и доста голям кок, който според мен бе по американски модел. Напомни ми снимка, която господин Хамилтън беше закачил на таблото долу — небостъргач от Ню Йорк, покрит със скеле — сложно и внушително, без въобще да е привлекателно. Жената се усмихна на нещо, казано от Емелин, и с изненада установих колко бели са зъбите й.

Обиколих стаята, оставих подноса с коктейли на поставката на вътрешния асансьор, по навик направих реверанс. Младият господин Лъкстън седеше в креслото и разсеяно слушаше развълнувания разговор на Естела и Емелин за светския живот в провинцията.

Тиодор, или Теди, както започнахме да мислим за него, бе хубав мъж — хубав по начин, типичен за богатите мъже по онова време. По принцип правилни черти, подкрепени от добро самочувствие и увереност, създаваха фасада на очарование и авторитет, придаваха на погледа израз на увереност. Косата му бе тъмна, черна почти колкото сакото на костюма му, а тънките мустаци го правеха да изглежда като актьор от екрана. Съвсем като Дъглас Феърбанкс, помислих си аз и усетих как страните ми пламват. Усмивката му бе широка и спокойна, а зъбите още по-бели от тези на майка му. Трябва да има нещо във водата на американците, след като зъбите им са бели като перлите, които Хана бе сложила над златната верижка с медальона си.

Когато Естела започна да разказва с подробности за последния бал на лейди Белмонт с метален акцент, какъвто никога не бях чувала дотогава, погледът на Теди се зарея из стаята. Забелязал, че гостът му може би скучае, господин Фредерик даде знак на Хана и тя, покланяйки се леко, попита вяло младия мъж:

— Надявам се, добре пътувахте?

— Лично аз — да — усмихна се той спокойно. — Майка ми и баща ми не са на същото мнение, но те страдат от морска болест. Бяха зле от мига, в който напуснахме пристанището на Ню Йорк, до акостирането в Бристол.

Хана отпи от коктейла и подаде несръчно следващата си реплика: