Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— И какви са все пак модерните идеи?

— Бракът ще я излекува. Помни ми думата — обърна се тя към Нанси.

— Сигурна съм, че си права.

— Какви са модерните идеи? — започнах да губя търпение аз.

— Има едни млади дами, които не знаят какво искат, но това трае само докато си намерят подходящ съпруг — отговори госпожа Таунсенд.

Не можех повече да се сдържам.

— Госпожица Хана няма да се омъжва. Никога. Чух я да го казва. Ще обикаля света и ще търси приключения.

Нанси зяпна от изненада, а госпожа Таунсенд ме изгледа изпод вежди.

— Какви ги говориш, глупаво момиче? — Жената вдигна ръка и пипна челото ми. — Трябва да си полудяла да говориш подобни глупости. Напомняш ми за Кати. Разбира се, че ще се омъжи. Такова е желанието на всяко младо момиче, което влиза в обществото. Нещо повече, сега, когато се случи онова с горкия Дейвид, това е нейно задължение…

— Нанси! — чухме гласа на господин Хамилтън, който бързаше надолу по стълбите. — Къде е шампанското?

— Нося го, господин Хамилтън — обади се Кати, която излизаше в този момент широко усмихната от хладилната стая с две бутилки под мишница. — Другите са заети да се разправят, ама аз го нося.

— Добре, побързай, момиче! — подкани я той. — Гостите на господаря няма да стоят жадни. — Той извърна лице към кухнята и сбърчи вежди. — Трябва да отбележа, че не е типично за теб да се бавиш със задълженията си, Нанси.

— Заповядайте, господин Хамилтън — подаде бутилките Кати.

— Върви горе, Нанси — безапелационно нареди икономът. — След като така и така съм тук, аз ще ги занеса.

— Ама и вие, госпожо Таунсенд — укори той жената, — да държите тук Нанси, след като имаме нужда от всеки горе. Може ли да попитам какво бе толкова важно, та обсъждането му не търпеше отлагане?

— Нищо особено, господин Хамилтън — рече госпожа Таунсенд, като избягваше да срещне погледа ми. — Нещо между Нанси, Грейс и мен.

— Говореха си за госпожица Хана — обади се Кати. — Чух ги как…

— Млъквай, Кати — сряза я господин Хамилтън.

— Ама нали…

— Кати! — извиси глас госпожа Таунсенд. — Достатъчно! И остави, за бога, бутилките на масата!

Сетил се за задачата си, господин Хамилтън прекрати разпита и се зае да отвори първата бутилка. Въпреки неговата сръчност тапата дълго не искаше да излезе, но в резултат на усилията на иконома изхвърча в най-неочаквания момент и след като разби глобуса на лампата на хиляди парченца, цопна в тенджерата с карамелен сос. Бликналата от гърлото течност обля лицето и косата на господин Хамилтън с победоносно свистене на мехурчетата.

— Глупаво момиче — възкликна гневно господин Хамилтън. — Разлюляла си бутилките.

— Много съжалявам — кикотеше се Кати, което й се случваше винаги, когато бе смутена. — Исках да побързам, както казахте.

— Бързо, но спокойно, Кати. — Струйките шампанско по лицето му намаляваха малко ефекта от порицанието.

— Ето сега ще го обърша, господин Хамилтън — засуети се госпожа Таунсенд и вдигна края на престилката си, за да попие лъсналия нос.

— Госпожо Таунсенд, напудрихте цялото му лице с брашно — вече неудържимо се кискаше момичето.

— Кати! — изсъска мъжът и незнайно откъде извади носна кърпа. — Наистина си много глупава. Как не успя да събереш в главата си малко здрав разум за всичките тези години в къщата? Понякога се питам защо наистина продължаваме да те държим…

Чух стъпките на Алфред, преди да го видя — насред шумотевицата от сърдития глас на господин Хамилтън, суетливото кудкудякане на госпожа Таунсенд и възраженията на Кати.

Едва по-късно ми каза, че слязъл, за да провери защо се бави господин Хамилтън, но сега стоеше в подножието на стълбите — безмълвен и блед, същинска мраморна статуя.

Когато погледът му срещна моя, магията се развали и той се завъртя на пета и изчезна по коридора. Стъпките му отекнаха по каменните плочи и не след дълго изчезна в мрака навън.

Всички замряха в мълчание. Тялото на господин Хамилтън се наклони в същата посока, сякаш искаше да го последва, но както винаги дългът бе преди всичко. Прокара за последен път носната кърпа по лицето си, устните му бяха стиснати така силно, че от тях се виждаше само една бяла черта.

— Грейс — сепна ме гласът му, тъй като се бях приготвила да изтичам след Алфред. — Сложи си чиста престилка. Трябваш ни горе.

Заех мястото си между малкия бюфет и стола в стил Луи XIV горе в трапезарията. От мястото си срещу мен Нанси повдигна леко вежди, но нямаше как да й обясня какво се бе случило долу, ето защо повдигнах едва забележимо рамене и отклоних поглед от нея. Питах се къде ли беше отишъл Алфред.