Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Докато поставях картичките, погледът ми бе привлечен от голям отпечатък от пръст на столчето на чашата за шампанско на господин Фредерик. Духнах към него и бързо го изтрих с края на престилката си.

Бях така ангажирана със задачата си, че когато чух някой да отваря вратата, подскочих.

— Алфред! — възкликнах аз. — Изплаши ме! Щях да изпуснах чашата.

— Не трябваше да ги пипаш — процеди той с добре познатото ми от последно време начумерено изражение. — Чашите са моя работа.

— Беше останал отпечатък от пръст — опитах се да обясня аз. — Знаеш как се дразни господин Хамилтън. Ще поиска да си направи от червата ти жартиери. Предпочитам да не виждам неговите жартиери.

Шегата ми се разби в стена. Алфред бе загубил чувството си за хумор някъде на френска територия.

— Ще ги прегледам после — нацупи се само той.

— Сега вече няма нужда да го правиш.

— Време е да престанеш — с равен глас заяви Алфред.

— С какво да престана? — не разбрах аз.

— Да ме проверяваш. Минаваш след мен като сянка и следиш какво правя.

— Няма такова нещо. Слагах картичките с имената на гостите и случайно видях следа от пръст.

— Казах ти, че ще ги лъсна по-късно.

— Добре — тихо се съгласих аз и оставих чашата на мястото й. — Спирам.

Алфред промърмори нещо като задоволство и извади кърпата от джоба си.

Продължих да намествам картичките, които вече бяха подредени в права линия, и се правех, че не го забелязвам.

Раменете му бяха увиснали, като само дясното беше изкривено, така че почти ме бе загърбил. Даваше ми знак, че иска да е оставен на мира, но проклетите добри намерения звънтяха в съзнанието ми. Може би, ако направех опит да го измъкна от тази затвореност, ще разбера какво го измъчва и ще мога да помогна. И кой щеше да го направи по-добре от мен. Със сигурност трудно щеше да се върне близостта, която се установи между нас в писмата му. Твърде много неща бе казал тогава. Прокашлях се леко и казах доста тихо:

— Знам какво се е случило вчера.

По нищо не пролича, че ме е чул — продължи да трие съсредоточено чашата в ръцете му.

— Знам какво се е случило вчера в дневната — вече по-високо повторих аз.

Той спря, без да пуска чашата. Стоя така миг-два. Обидните думи висяха между нас като изпарение и изведнъж изпитах желанието да не бях ги казвала.

— Малката госпожица се е разприказвала май — с мъртвешки тих глас промълви той.

— Не…

— Бас държа, че здравата се е посмяла.

— Не, няма такова нещо — побързах да го уверя. — Тревожеше се за теб. Преглътнах мъчително и се престраших да продължа: — Аз се тревожа за теб.

Той ме изгледа остро изпод кичура коса, който се бе спуснал над челото му. Гневни бръчки очертаваха устните му.

— За мен ли се тревожиш?

Стъписах се от грубия тон и внезапно ме обзе желание да изясня нещата.

— Не е типично за теб да изпуснеш поднос, при това не спомена нищо после… Реших, че може би си се изплашил господин Хамилтън да не разбере. Но той нямаше да се разсърди, Алфред. Сигурна съм. Всеки прави грешки понякога.

Алфред ме гледа известно време и вече бях сигурна, че ще се разсмее. Нищо такова не се случи.

Лицето му се изкриви от иронична усмивка.

— Може ли да си такава глупачка? Пет пари не давам за няколко сладкиша, паднали на земята.

— Алфред…

— Да не мислиш, че не помня какво значи задължения? Особено като знам от какво място идвам?

— Не съм казала такова нещо…

— Но си го мислиш, нали? Усещам как всички ме следите и наблюдавате, за да ме хванете в грешка. Време е да спрете да чакате и да спрете да се тревожите. С мен всичко е наред. Всичко.

Усетих издайническо парене в очите, от острия му тон кожата ми настръхна.

— Само исках да помогна…

— Така ли? И какво те кара да мислиш, че можеш да ми помогнеш?

— Но защо? — Все още не разбирах какво има предвид. — Ние двамата с теб… Нали преди казваше, че… В писмата си…

— Забрави какво съм казвал.

— Но, Алфред…

— Стой далеч от мен, Грейс — хладно отсече той и насочи отново вниманието си към чашите. — Никога не съм искал твоята помощ. Не ми трябва и не я искам. Хайде върви си и ме остави да си върша работата.

Страните ми горяха от раздялата с илюзиите, от парещата тревога на конфронтацията, но най-вече от обзелото ме страхотно неудобство. Оказа се, че съм видяла близост там, където тя изобщо не съществува. И Бог да ми е на помощ, в най-съкровените си моменти си бях представяла бъдеще за мен и Алфред. Ухажване, брак и може би семейство с него. Сега се наложи да осъзная, че няма нищо такова…