Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Вълнуващо е, не мислиш ли? — все по-въодушевено говореше Хана.

— По-скоро подло — нацупи се Емелин. — И глупаво. И татко ще ти каже същото. Да работиш, за да победим във войната, е едно, но твоето е направо глупост. Най-добре си го избий от главата. Татко никога няма да ти разреши.

— Точно затова ще му кажа по време на вечерята. Предоставя ми се златна възможност. Няма как да каже „не“ пред толкова много хора на масата. Особено пред американците с техните модерни идеи.

— Не мога да повярвам, че ще извършиш нещо направо немислимо — кипна Емелин.

— Аз пък не разбирам защо се разстройваш.

— Защото не е… — Емелин не намираше думи да се защити. — Защото тази вечер ще си домакинята и вместо да се грижиш всичко да мине гладко, ти ще злепоставиш татко. И ще предизвикаш сцена пред семейство Лъкстън.

— Няма да правя сцени.

— Все така казваш, а после излиза точно обратното. Защо просто не се държиш…

— Нормално?

— Направо си полудяла. За какво ти е да работиш в кантора?

— Искам да видя света. Да пътувам.

— До Лондон?

— Това е първата крачка. Искам да бъда независима. Да се срещам с интересни хора.

— По-интересни от мен, това искаш да кажеш.

— Не ставай глупава, Емелин. Имах предвид умни хора, говорещи за неща, които не съм и чувала. Искам да бъда свободна. Да се впусна във всяко зашеметяващо приключение, което ми се изпречи.

Погледнах часовника на стената. Четири часът. Господин Хамилтън щеше да се развика, ако не сляза скоро. И все пак исках да чуя още, да науча какви точно приключения си представяше Хана. Разкъсвана между любопитството и гузната съвест, направих компромис. Затворих гардероба, прихванах синята рокля през талията и спрях до вратата.

Емелин все така седеше на пода с четката за коса в ръка.

— Защо не отидеш при таткови приятели? Така и аз ще мога да дойда. Например семейство Родърмиър в Единбург…

— И да се оставя лейди Родърмиър да ме дебне на всяка крачка? Или още по-лошо, да ми натрапи противните си дъщери? Това не ми прилича на независимост.

— Същото важи и за работата в кантора.

— Донякъде имаш право, но все пак ще са ми нужни пари. От никого няма да прося, нито ще крада, а не се сещам от кого бих могла да поискам заем.

— Ами татко?

— Чула си какво казва баба. Някои хора може и да са забогатели от войната, но не и татко.

— Каквото и да говориш, идеята ти е ужасна — отсече Емелин. — Така просто не е редно. Татко няма да го допусне за нищо на света, а баба… — Тя си пое дълбоко дъх, после бавно издиша, додето гърдите й хлътнаха. Когато заговори отново, гласчето й прозвуча жално като на дете. — Не ме оставяй. Първо беше Дейвид, сега и ти.

Името на брата причини сякаш физическа болка на Хана. Не беше тайна колко дълго бе оплаквала смъртта му. Семейството все още бе в Лондон, когато пристигна обрамченото с черна лента писмо, ала тогава новините бързо се разнасяха между прислугата в именията на Англия. Така научихме колко сломена е била Хана. Отказът й да се храни ни създаде много тревоги, а госпожа Таунсенд се захвана да пече малинови тарталети, любимите на Хана още от малка, които пращаше с колети в Лондон.

Запитах се дали Емелин се е уплашила от реакцията, предизвикана при споменаването на Дейвид, или нарочно бърка отново в раната, защото я чух да казва:

— Какво ще правя съвсем сама в тази огромна къща?

— Няма да си сама — тихо рече Хана. — И татко ще бъде тук.

— Нима очакваш това да ме утеши? Чудесно знаеш, че татко не го е грижа за мен.

— Напротив, Емелин — уверено се възпротиви сестра й. — Той е загрижен за всички нас.

Емелин хвърли поглед през рамо и аз се притиснах до рамката на вратата.

— Въпросът е, че изобщо не ме харесва. Както харесва теб например.

Хана отвори уста да се защити, но Емелин продължи:

— Не е нужно да се преструваш. Знам как ме гледа, когато смята, че не го виждам. Все едно е крайно смутен, все едно се чуди коя съм. — Очите й заблестяха, но тя не заплака. Гласът й се сниши до шепот. — Защото мен обвинява за загубата на мама.

— Не е вярно — буйно отрече Хана. — Дори не си го помисляй. Никой не те вини.

— Татко не може да ми прости.

— Не е вярно.

— Чух баба да казва на лейди Клем, че татко вече не бил същият след случилото се с мама. — Емелин говореше с убеденост, която ме изненада. — Не заминавай. — Тя стана от пода, седна до Хана, стисна ръката й. Непривичен жест, който шокира не само мен, но и сестра й. — Моля те. — И после се разплака.