Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Хана се бе излегнала на шезлонга с книга в ръка; челото й беше леко сбърчено. Свободната й ръка бе притисната до ухото в напразен опит да заглуши натрапчивото припукване на грамофона.

Беше последната излязла книга на Джеймс Джойс: „Портрет на художника като млад“. Познах по гръбчето, дори нямах нужда да изчитам заглавието. Не я оставяше, откакто си дойдоха.

Емелин стоеше насред стаята пред голямото огледало, довлечено от една от спалните. Притискаше към талията си рокля, която виждах за пръв път: от розова тафта, с къдрички около деколтето. Поредният подарък от баба й, досетих се аз, купена с твърдото убеждение, че настоящият недостиг на свободни млади мъже налага да се положат свръхусилия.

Последният проблеснал зимен лъч нахлу през френския прозорец, задържа се един омаен миг, преди да позлати дългите къдрици на Емелин, след което морно полегна в краката й. Емелин, на която подобни нюанси й убягваха, се люшна назад, после напред, акомпанирайки на шумящата тафта с приятното си гласче, пропито от копнеж за романтика. С последния тон и угасващото слънце плочата продължи да се върти и да пука под иглата. Емелин хвърли роклята върху празния фотьойл и се завъртя. Вдигна вилката и се опита да уцели началния ръб.

Хана вдигна поглед от книгата. Дългата й коса бе останала в Лондон — заедно с последните остатъци от детството, — но отново галеше раменете й на меки златни вълни.

— Престани, Емелин — намръщи се тя. — Пусни някоя друга. Само не тази!

— Но тя ми е любимата.

— За тази седмица — отбеляза Хана.

Емелин се нацупи.

— Помисли как ще се почувства бедният Стивън, ако научи, че не искаш да слушаш плочата му. Нали е подарък. Поне й се наслади.

— Достатъчно дълго й се наслаждавахме — отсече Хана. И тогава ме забеляза. — Не си ли съгласна, Грейс?

Направих реверанс, усетих как лицето ми пламва и за да се измъкна от отговора, се заех да запаля газената лампа.

— Ако аз имах обожател като Стивън Хардкасъл — замечтано произнесе Емелин, — щях да слушам плочата му по сто пъти на ден.

— Стивън Хардкасъл не е никакъв обожател. — Тонът на Хана подсказваше, че дори самата мисъл я отвращава. — Та ние го познаваме открай време. Той ни е приятел. И кръщелник на лейди Клем.

— Кръщелник или не, не ми се вярва да посещаваше Кензингтън Плейс всеки ден през отпуска си от злокобно желание да научи за последната болежка на лейди Клем. Ти как мислиш?

Хана се наежи.

— Откъде да знам? Те са много близки.

— О, Хана — въздъхна Емелин, — толкова много четеш, а ти убягват очевидни неща. Дори Фани се досети. — Тя завъртя ръчката на грамофона и пусна иглата върху плочата. Изчака да чуе първите прочувствени звуци и продължи: — Стивън се надяваше да му дадеш обещание.

Хана прегъна ъгълчето на страницата, после го разгъна, прокара пръст по гънката.

— Нали се сещаш — не спираше Емелин, — обещание за брак.

Затаих дъх; за пръв път чувах, че Хана е получила предложение.

— Не съм някоя глупачка — заяви Хана, взряна в триъгълничето под пръста си. — Знам какво искаше.

— Тогава защо не…

— Отказах да дам обещание, което не мога да спазя.

— Голям си инат. Какво лошо има да се посмееш на шегите му, да му позволиш да ти шепне мили думички? Нали опяваше, че трябвало всеки да даде своя принос за успешния изход на войната? Ако не беше упорита като магаре, щеше да го дариш с хубав спомен, който да отнесе на бойното поле.

Хана сложи плетен разделител, за да отбележи докъде е стигнала, и остави книгата.

— А какво щях да правя, като се върне? Да му кажа, че съм се пошегувала?

Решителността на Емелин тутакси се разколеба, но ето че си намери довод.

— Точно в това е въпросът — рече тя. — Стивън Хардкасъл не се завърна.

— А може и да се върне.

— Е, всичко е възможно, както се казва. Само че ако си дойде, ще мисли единствено колко е благодарен на съдбата, че се е родил под щастлива звезда, и няма да се тормози заради теб.

И двете упорито замълчаха. Самата стая сякаш се колебаеше чия страна да вземе: стените и завесите клоняха към ъгъла на Хана, а грамофонът държеше да подкрепи Емелин.

Емелин дръпна опашката от къдрици и взе да си играе с краищата им. Вдигна четката си от пода под огледалото и я прокара през косата си с дълги равни движения. Хана я погледа миг-два с мрачно изражение, което не успях да разгадая — раздразнение или по-скоро недоумение, — после отново разтвори книгата.

Взех розовата рокля от стола.