Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Изрекъл този знаменателен въпрос, Хамилтън го остави да звучи в студения зимен въздух. Свали очилата си, духна на стъклата и се зае да ги бърше с победоносна театралност.

— Ако искате да знаете — подхвана отново той, след като приключи с номера и очилата бяха върнати на носа му, — конюшните ще бъдат превърнати в гараж. Най-големият в страната.

Нанси отказа да се предаде.

— Каквото и да приказвате — рече тя, като снижи глас, — знам какво се шушука из селото…

— Глупости — прекъсна я господин Хамилтън.

— Какво говорят? — попита госпожа Таунсенд, без да престава да натиска точилката. — За бизнеса на господаря ли?

Откъм стълбището сенките се раздвижиха и на светлината се открои фигурата на слаба жена на средна възраст.

— Госпожице Старлинг… — почти заекна господин Хамилтън. — Не бях ви забелязал. Заповядайте при нас, Грейс ще ви направи чай. — Обърна се към мен, свил устни като пристегната кесийка. — Хайде, Грейс — посочи той печката. — Поднеси чай на госпожица Старлинг.

Госпожица Старлинг се покашля и пристъпи към най-близкия стол; покритата й с лунички ръка стискаше малка кафява чанта.

Луси Старлинг бе секретарка на господин Фредерик, първоначално наета заради фабриката в Ипсуич. Когато войната свърши и семейството се установи за постоянно в „Ривъртън“, тя започна да идва от селото два пъти седмично и работеше в кабинета на господин Фредерик. На вид беше съвсем обикновена. Кестенява коса със средна дължина, която се открояваше под скромната сламена шапка, поли в убити кафяви или маслинени тонове и обикновена бяла блуза. Единственото й украшение, малка камея на якичката, сякаш съзнаваше видимата си простота и все полягаше на една страна, разкривайки най-обикновена сребърна закопчалка.

Изгубила годеника си в битката при Ипър, тя очевидно бе в траур — обикновен и безличен също като облеклото й; скръбта си проявяваше така благоразумно, че дори не събуждаше съчувствие. Нанси, която разбираше от тези неща, се вайкаше колко жалко било да загуби мъжа, готов да се ожени за нея, защото рядко се случвало мълния да удари два пъти, а то с нейната външност и на тия години било повече от ясно, че ще си остане стара мома. Освен това, натъртваше Нанси, трябвало да си отваряме очите на четири да не изчезне нещо от горните етажи, понеже то госпожица Старлинг сигурно вече кътала разни неща за старини.

Не само Нанси хранеше подозрения към новодошлата. Появата на тази тиха, скромна и по всеобщо мнение съвестна в работата си жена предизвика на нашия етаж брожение, което сега ми изглежда невероятно.

Най-трудно ни беше да определим мястото й в йерархията. Не било редно, твърдеше госпожа Таунсенд, млада жена от средната класа да си позволява да се качва по горните етажи, да се разполага в кабинета на господаря и да си придава важности, несъвместими с положението й. И макар скромно подрязаната мишекафява коса, домашно шитите дрехи и плахата усмивка да не можеха да се изтълкуват като проява на важност, разбирах от какво се дразни госпожа Таунсенд. Разграничението между горните етажи и долния отдавна бе ясно постановено, а ето че с появата на госпожица Старлинг някогашните схващания започваха да се разклащат.

За известно време тя не беше нито от „тях“, нито от „нас“.

Присъствието й на нашия етаж този следобед извика руменина по лицето на господин Хамилтън, някаква нервност обзе пръстите му, които току подръпваха ревера на сакото му. Неясният й статут особено много озадачаваше господин Хамилтън, защото в тази нещастна, нищо неподозираща жена като че ли съзираше съперник. Като иконом той бе най-главен сред прислугата, надзираваше как се води домакинството, ала личната секретарка бе по-близо до любопитните тайни на семейния бизнес.

Господин Хамилтън извади от джоба си своя часовник на златен ланец и демонстративно сравни времето, което показва, с времето на стенния часовник. Часовникът му бе подарък от предишния лорд Ашбъри и господин Хамилтън много се гордееше с него. Тази евтина вещ неизменно му вдъхваше спокойствие, помагаше му да наложи авторитета си в напрегнати моменти. Той прокара пръст по лицето си.

— Къде е Алфред? — попита накрая.

— Слага масата, господин Хамилтън — отвърнах аз и си отдъхнах, че издутият балон от мълчание най-сетне се бе пукнал.

— И още не е свършил? — Господин Хамилтън щракна капачето на часовника, доволен, че има накъде да насочи раздразнението си. — Мина близо четвърт час, откакто го пратих да отнесе гарафите с бренди. Не, не може така. Ще ми се да знам какво са го учили в армията това момче. Откакто се е върнал, умът му все хвърчи нанякъде.