Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Нея ли ще облечете тази вечер, госпожице? — попитах.

— Не се промъквай така! — стресна се Емелин. — Уплаши ме до смърт.

— Съжалявам, госпожице — отвърнах и усетих как лицето ми пламва. Хвърлих поглед към Хана, която сякаш нищо не чуваше. — Тази рокля ли искате?

— Да, тази. — Емелин прехапа устни. — Но може и да греша. — Тя огледа дрехата, разроши къдричките. — Хана, ти какво ще кажеш? Синьо или розово?

— Синьо.

— Сериозно? — изненада се тя. — Аз пък бях избрала розово.

— Добре, нека да е розово.

— Дори не погледна.

Хана с досада вдигна очи.

— Която и да е. Няма никакво значение. И двете са хубави.

Емелин въздъхна.

— Най-добре донеси синята. Искам пак да ги сравня.

След лек реверанс изчезнах в спалнята. Тъкмо да отворя гардероба, когато чух отново гласа на Емелин:

— Не е вярно, че няма значение. Днес е първата ми официална вечеря и искам да изглеждам изискана. И ти трябва да се постараеш. Семейство Лъкстън са американци.

— Е, и?

— Едва ли искаш да помислят, че ни липсва изтънченост.

— Не ме интересува какво ще си помислят.

— А би трябвало. За бизнеса на татко са много важни. — Емелин сниши глас, аз застинах, долепила роклите до тялото си, и се ослушах. — Чух татко да говори с баба…

— Подслушвала си значи. А баба казва, че аз съм била лошата!

— Добре тогава. — В гласа на Емелин долових как упорито свива рамене. — Нищо няма да кажа.

— Не вярвам да успееш. По лицето ти чета, че не можеш да се сдържиш.

Емелин замълча, за да се наслади на малката си победа.

— Е… — не се стърпя тя. — Щом настояваш, ще ти кажа. — Покашля се важно-важно и продължи: — Започна се с това, че баба каза каква трагедия била войната за семейството. Как германците лишили от бъдеще кръвната линия на Ашбъри и че дядо щял да се обърне в гроба, ако научи какво се е случило. Татко се опита да я успокои, че положението не било чак толкова отчайващо, но баба не щеше и да чуе. На нейните години била наясно, че няма надежда, щом татко е последният син без наследник. После го упрекна, че отказал да постъпи както било редно и пропуснал шанса да се ожени за Фани! Татко кипна и се развика, че макар да е загубил своя наследник, все още имал фабриката, тъй че баба да не се тревожела, защото той щял да се погрижи за всичко. Само че баба хич даже не се успокои, ами го засече, че от банката вече задавали въпроси. Татко замълча и тогава аз се притесних, че е тръгнал към вратата и ще ме открие. Едва не се изкикотих от облекчение, когато заговори отново.

— Добре де, и какво каза?

Емелин продължи с колеблива увереност, също като актриса, наближаваща края на сложна сцена.

— Татко призна, че наистина през войната имал затруднения, но вече се бил отказал от самолетите и отново се захващал с производството на коли. Проклетата банка, той така каза, проклетата банка искала да му вземе парите. Бил се запознал с някакъв човек, когато говорил пред Парламента. Финансист. Господин Лъкстън имал връзки с хора от бизнеса и от правителството. — Емелин въздъхна победоносно, успешно приключила своя монолог. — Горе-долу това беше краят. Татко ми се стори толкова смутен, когато баба спомена банката. И тогава реших, че каквото и да ми струва, ще направя добро впечатление на господин Лъкстън, за да помогна на татко.

— Не знаех, че взимаш толкова присърце деловите въпроси.

— Сега вече знаеш. И престани да се цупиш, че този път съм по-добре осведомена от теб.

След кратко мълчание чух гласа на Хана:

— Да не би внезапният ти интерес към татковия бизнес да е свързан със сина на този човек, чиято снимка във вестника Фани съзерцаваше с такъв копнеж?

— Тиодор Лъкстън? И той ли ще дойде на вечерята? Изобщо не знаех…

— Много е стар за теб, на трийсет и няколко е.

— А аз съм почти на петнайсет и всички казват, че изглеждам много по-зряла.

Хана я изгледа насмешливо.

— Не съм малка, щом мога да се влюбя — упорстваше Емелин. — Жулиета е била само на четиринайсет.

— И виж какво става накрая.

— Просто недоразумение. Ако родителите им бяха ги оставили на мира и двамата с Ромео се бяха оженили, щяха да си живеят щастливо чак до старини. — Хана въздъхна. — Нямам търпение да се омъжа.

— С брака няма да получиш само красив партньор за танци.

Музиката бе спряла, но плочата продължаваше да се върти.

— За какво говориш?

Допрени в хладната копринена рокля, бузите ми пламнаха.

— За лични неща — отвърна Хана. — Интимност.

— Интимност — въздъхна Емелин. — Горката Фани.