Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Настъпи тишина, за да отдадем дължимото на това нещастие. Горката Фани бе омъжена, хваната в капана на медения месец с един непознат.

И аз вече имах опит с подобни ужасии. Бях в селото преди няколко месеца и ето че Били, малоумният син на рибаря, ме бе проследил. В уличката ме сграбчи, задърпа полата ми. Отначало се стреснах, но после се сетих, че нося торба скумрия, вдигнах я нависоко и здравата го халосах по главата. Пусна ме, разбира се, но не преди да ме докосне на онова място. Не спрях да треперя по целия път до вкъщи и дни наред, щом затворех очи, си представях преживяното и се питах какво ли щеше да се случи, ако не бях се защитила.

— Хана — питаше Емелин, — какво точно значи интимност?

— Ами то е… израз на любов. Сигурно дори е приятно с мъж, в когото си страстно влюбена. И крайно противно с всеки друг.

— Добре де, но ти ми кажи какво точно значи?

Отново мълчание.

— И ти не знаеш — заяви Емелин. — По лицето ти познавам.

— Е, не бих казала…

— Ще питам Фани, като се върне. Тя със сигурност ще знае.

Прокарах пръсти по меките платове в гардероба на Емелин, търсейки синята рокля, но не спирах да се питам дали Хана казва истината. И най-вече дали бих възприела като приятни нападките на Били, ако ги предприемаше. Спомних си как на няколко пъти Алфред се бе доближавал до мен, когато наоколо нямаше никого, спомних си непознатото, но не и отблъскващо чувство, което бях изпитала…

— Е, не казвам, че искам още утре да се омъжа — не спираше Емелин. — Но не можеш да отречеш, че Тиодор Лъкстън е много привлекателен.

— Тоест много богат.

— То е почти едно и също.

— Благодари се, че татко изобщо ти позволи да вечеряш с нас. На четиринайсет дори не припарвах до голямата маса.

— Скоро ще стана на петнайсет.

— Предполагам, иска да попълни броя на гостите.

— И така да е. Слава богу, Фани прие да се омъжи за онзи досадник, който я отведе на сватбено пътешествие в Италия. Ако бяха тук, щях да вечерям с нани Браун в детската.

— Аз лично предпочитам нейната компания пред американците на татко.

— Глупости.

— А с най-голямо удоволствие бих останала да си чета.

— Лъжкиня — не отстъпваше Емелин. — Приготвила си млечнобялата сатенена рокля, която Фани те помоли да не обличаш за срещата с нейния стар досадник. Не би избрала точно тази, ако не се вълнуваше поне колкото мен.

Отговор не последва.

— Ето! — изписка Емелин. — Права бях! Виждам, че се усмихваш!

— Добре, признавам си — отстъпи Хана. — Очаквам вечерята с нетърпение, но не за да се харесам на някакви си богати американци.

— Наистина ли?

— Наистина.

Дъските на пода проскърцаха: някое от момичетата прекоси стаята и изключи замлъкналия грамофон.

— И все пак — обади се отново Емелин — не вярвам да се вълнуваш заради ястията на госпожа Таунсенд, скалъпени с оскъдни продукти.

Не смеех да помръдна, очаквайки отговора на Хана. Най-сетне чух гласа й — овладян, но и развълнуван.

— Тази вечер ще попитам татко дали мога да се върна в Лондон.

Зяпнах от изумление. Та нали току-що бяха пристигнали, немислимо ми изглеждаше Хана отново да замине, и то толкова скоро.

— При баба ли? — попита Емелин.

— Не. Искам да живея сама, в отделен апартамент.

— Защо ти е да живееш в апартамент?

— Само не се смей… Искам да започна работа в някоя кантора.

На Емелин не й беше до смях.

— Каква точно работа?

— Ще пиша на машина, ще водя документация, ще стенографирам.

— Че ти не умееш… — Ето че на Емелин й просветна. — Научила си стенография. Онези листове, които ми попаднаха миналата седмица… не са били египетски йероглифи…

— Да, наистина.

— Учила си стенография. И то тайно. — Възмущението на Емелин нарастваше. — От госпожица Принс?

— Не, за бога. Да сме научили нещо полезно от госпожица Принс?

— Къде тогава?

— В школата за секретарки в селото.

— Кога?

— Започнах много отдавна, непосредствено след началото на войната. Чувствах се толкова безполезна. И реших, че и това е някакъв начин с нещо да помогна за успешния изход от войната. Когато се преместихме при баба, очаквах да си намеря работа в някоя кантора в Лондон, но… не успях. Когато най-сетне се измъкнах от баба и тръгнах да обикалям, навсякъде ми отказаха. Била съм много млада. Сега вече съм на осемнайсет, тъй че отпада проблемът с възрастта. Много упорито се упражнявах и добих голяма бързина.

— Някой друг знае ли?

— Не, само ти.

Скрита сред роклите, остро усетих как ми отнемат нещо. Една споделена тайна, която така усърдно пазех, беше излязла наяве. Изплъзна се от пръстите ми, между гънките коприна и сатен, накрая се приземи в тъмния прашен гардероб и я изгубих от поглед.