Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Потръпнах, все едно упрекът бе отправен към мен.

— Всички са така, като се приберат — заяви Нанси. — Гледам ги тия, дето слизат от влаковете, странни ми се виждат. — Тя спря да бърше последната чаша за вино, търсейки точните думи. — Объркани и някак тревожни.

— Тревожен бил — поклати глава госпожа Таунсенд. — Трябва само малко да го поохраним. И ти щеше да си тревожна, ако толкоз време беше живяла на войнишка дажба. Как ще ти хареса говеждо от консерва, а?

Госпожица Старлинг тихо се покашля и произнесе с тона на човек, който е внимавал в часовете по ораторско майсторство:

— Нарича се фронтова болест, струва ми се. — Озърна се притеснено, усетила настъпилата тишина. — Поне така съм чела. Много от мъжете е поразила. Не бива да сте прекалено взискателни към Алфред.

Ръката ми трепна неволно и черните чаени листенца се поръсиха по голямата маса.

Госпожа Таунсенд остави точилката и бутна набрашнените си ръкави над лактите. По страните й бе избила червенина.

— Чуйте какво ще ви кажа — изрече тя с безспорен авторитет, обикновено присъщ на полицаите и на майките, — в моята кухня такива приказки да не чувам. Няма начин Алфред да е пипнал болест, която няколко обилни вечери да не могат да излекуват.

— То е ясно, госпожо Таунсенд — казах аз с поглед към госпожица Старлинг. — Алфред ще се оправи за нула време, щом започне да си хапва от вашите ястия.

— Не че могат да се сравняват с тези от едно време, преди да се появят подводниците и да дойде тая оскъдица. — Госпожа Таунсенд погледна госпожица Старлинг и гласът й леко потрепери. — Поне знам какво обича Алфред.

— Разбира се — отвърна госпожица Старлинг и издайнически лунички избиха по пребледнялото й лице. — Не съм искала… — Устните й продължиха да се движат, но не успяваше да намери думите. Появи се измъчена усмивка. — Вие най-добре познавате Алфред, разбира се.

Госпожа Таунсенд решително тръсна глава и за още по-голяма категоричност нападна тестото с нова ярост. Атмосферата се поразведри и господин Хамилтън се обърна към мен.

— Побързай, момиче — уморено рече той. — Като свършиш, иди да видиш дали нямат нужда от теб горе. Помогни на младите дами да се облекат, само че не се бави. Тестетата карти трябва да се сложат на място, също и цветята.

Когато войната свърши и господин Фредерик и момичетата се установиха в „Ривъртън“, Хана и Емелин си избраха стаи в източното крило. Вече не идваха само на гости и тъкмо така било редно, отбеляза Нанси, да сменят стаите си, та на всички да им стане ясно. Прозорците на Емелин гледаха към Амур и Психея на предната морава, а Хана предпочете по-малка стая с изглед към Розовата градина и езерото. Между стаите имаше малък салон с места за сядане, който наричаха Вишневата гостна, макар че стените бяха бледосини, а пердетата — пъстри, на сини и розови шарки.

Вишневата гостна не носеше особени белези за новото си предназначение, запазени бяха предпочитанията на първия й обитател, диктувал подредбата. Удобството беше налице, розов шезлонг под единия прозорец и семпло орехово писалище под другия. Фотьойл бе разположен до вратата към коридора. Върху махагонова масичка блестеше чисто нов грамофон. Самото му присъствие сякаш смущаваше благоразумно избраните стари мебели.

Докато крачех по тъмния коридор, звуци от позната песен долетяха иззад затворената врата, примесиха се със студения застоял въздух, притиснал плоскостите на ламперията. „Ако беше единственото момиче на света, а аз единственото момче…“

Последната любима песен на Емелин, непрестанно я пускаше, откакто дойдоха от Лондон. Пеехме я всички в отделението за прислугата. Дори господин Хамилтън бях чувала да си я тананика в неговото килерче.

Почуках само веднъж и влязох, минах по някога красивия килим и се заех да сортирам купищата коприна и сатен, натрупани върху фотьойла. Зарадвах се, че имам какво да върша. Макар да копнеех момичетата да се върнат, през тия две години близостта, която бях усетила, когато за последно им прислужвах, се бе изпарила. Беше протекла една безмълвна революция и двете момичета с престилки и плитки бяха станали две млади жени. Отново изпитвах стеснение в тяхно присъствие.

Имаше и нещо друго, неподдаващо се на определение, което ме смущаваше. От тримата бяха останали само те двете. Смъртта на Дейвид бе разрушила триъгълника и затвореното пространство сега бе нарушено. Два върха са лишени от устойчивост; щом няма какво да осигури стабилност, нищо не може да им попречи да се отнесат в противоположни посоки. Ако ги свързва връвчица, в някакъв момент тя ще се скъса и върховете ще се разделят; ако връзката е еластична, ще продължат да се отдалечават все повече и повече, докато не се достигне пределът и не се втурнат един към друг с такава скорост, че неволно се сблъскват с опустошителна сила.