Кейт Мортън - Изплъзване от времето

С напредването на годините стана мое приятелче. Ходеше подире ми из къщата, отвоюва си свое място в кабинета ми и се зае да изучаваш картите и рисунките, които бях натрупала от моите пътувания. Въпроси, хиляди въпроси, на които никога не се изморявах да отговарям. Тайничко си въобразявам, че имам поне малък принос, за да се превърнеш в такъв прекрасен мъж…

— Тук трябва да са — мърмореше Урсула, ровейки в чантата си за ключовете.

Внезапно ми се прииска да я задържа.

— И аз имам внук. Маркъс. Пише романи за мистерии и загадки.

— Знам — усмихна се Урсула и спря да рови. — Чела съм книгите му.

— Наистина ли? Винаги ми е приятно да го чуя.

— Много са хубави.

— Да ти кажа ли една тайна?

Тя закима енергично и се приведе към мен.

— Аз не съм ги чела — прошепнах. — Поне не докрай.

— Обещавам да не те издавам — засмя се тя.

— Много се гордея с него. И се старая, честна дума. Всяка една започвам твърдо решена да стигна до края, но колкото и да ме увличат, стигам някъде до средата. Обожавам умело заплетените загадки, като тези на Агата Кристи например, но, изглежда, съм твърде мекушава. Не ми допадат кървавите описания, които толкова се харесват напоследък.

— А си работила във военнополева болница?!

— Е, войната е едно, убийството — съвсем друго.

— Може би следващата му книга…

— Може би — съгласих се аз. — Макар че нямам представа кога ще я видим.

— Спрял е да пише?

— Преживя тежка загуба.

— Четох за съпругата му. Много съжалявам. Аневризма беше, нали?

— Да. Станало внезапно.

— И баща ми от това почина — поклати глава Урсула. — Бях четиринайсетгодишна. И не бях у дома, а на лагер от училище… — Тя въздъхна. — Казаха ми чак като се върнах.

— Но това е ужасно.

— Скарахме се, преди да замина. За някаква глупост. Вече дори не си я спомням. Треснах вратата на колата и не се обърнах назад.

— Била си млада. Всички млади са такива.

— И досега не минава ден да не мисля за него. — Тя стисна очи за миг-два. Пропъди спомените. — Кажи за Маркъс. Как е той?

— Беше тежък удар за него. Не спира да се обвинява.

Урсула сякаш не се изненада. Като че ли й бе познато чувството за вина с неговите особени проявления.

— Не знам къде е — изтърсих неочаквано.

— В какъв смисъл? — учуди се Урсула.

— Изчезна. И Рут не знае къде е. Вече почти година.

Урсула недоумяваше.

— Но все пак… добре ли е? Не сте ли се чували? Не ви ли е писал?

— Изпрати няколко картички. Но без обратен адрес. Боя се, че не иска да го търсим.

— О, Грейс — възкликна младата жена и се взри в очите ми. — Толкова съжалявам.

— И на мен ми е мъчно — признах аз.

И тогава й казах за записите. И колко много ми се иска да те намеря. Друго просто не успявам да измисля.

— Чудесно си се сетила — възкликна тя. — Къде ги пращаш?

— Разполагам с един адрес в Калифорния. Негов приятел отпреди години. Там ги изпращам, но дали стигат до него…

— Не се съмнявам, че ги получава.

Това бяха просто думи, добронамерени уверения, но аз имах нужда да чуя нещо повече.

— Така ли мислиш? — попитах.

— Да — твърдо отсече тя, пълна с увереността на младите. — Така мисля. Сигурна съм, че ще се върне. Нуждае се от пространство и време да осъзнае, че няма вина. Каквото и да беше направил, нищо нямаше да промени. — Изправи се и се приведе над леглото ми. Взе уокмена и нежно го сложи в скута ми. — Не спирай да разговаряш с него, Грейс — рече тя, после се приведе по-близо и ме целуна по бузата. — Той ще се върне у дома. Ще видиш.

Ама че съм и аз! Как изпуснах от внимание главното? Разказвам ти неща, които вече са ти известни. Колко егоистично от моя страна. Бог ми е свидетел, нямам време за подобни отклонения. Войната се разпростря в полята на Фландрия, майорът и лорд Ашбъри бяха отдавна погребани, а все още предстояха две дълги години на кръвопролития. Какво опустошение! Млади мъже от далечни краища на света, въвлечени в един кървав танц на смъртта. Майорът, после и Дейвид…

Не, нямам нито сили, нито желание да го преживея отново. Достатъчно ми тежи самият спомен. Затова да се върнем в „Ривъртън“. Януари 1919 година. Краят на войната е настъпил, Хана и Емелин, прекарали последните две години в лондонската къща при лейди Вайълет, тъкмо пристигат да живеят при баща си. И двете са променени: пораснали са. Хана е на осемнайсет, готви се да бъде представена в обществото. Емелин е на четиринайсет, тръпне да прекрачи в света на възрастните. Игрите от предишни години са забравени. А след смъртта на Дейвид е изоставена и Голямата игра. (Правило номер три: играе се от трима, ни повече, ни по-малко.)